Маура Делла бе надвиснала над него и го гледаше с изпепеляващ поглед.
Ден докосна екрана, закривайки канала на връзката.
— Сенатор…
— Вие сте задник, Истебо!… Отдавна ли знаете, какво е станало?
— Не от много време — въздъхна той. — От около две седмици.
— А до старта на кораба знаехте ли, че тя е бременна?
— Не, кълна се. Ако бях узнал, щях да отменя мисията.
— Още ли не разбирате, Истебо? Ние едва постигнахме готовността на сантименталната публика да се смири със смъртта на Шийна. Но сега всичко се измени… Ние не можем да допуснем астероидът да влезе в околоземна орбита с товар от трупове на разумни сепии!
Ден затвори очи.
— Предполагам, че няма смисъл да намеквам, колко глупаво ще постъпим, ако прекратим всичко именно сега. Ние сме похарчили много пари. На Рейнмут е монтирана инсталация. Тя работи. Остава само да дочакаме резултата. Нали ние постигнахме целта си?
— Това няма значение — каза тя тихо и със съжаление. — Харта не са рационални…, Ден.
— А какво ще стане с бъдещето и с великата цел?
— Ние и досега участвуваме в надпреварата между възможност и катастрофа. Ще се наложи да започнем отначало. Да намерим друг способ.
— Имахме единствен шанс. И току-що загубихме надпреварата.
— Надявам се, да не е така — възрази тя намръщено. — Слушайте, направете това…порядъчно. Позволете на Шийна да умре спокойно. А след това изключете двигателя.
— Какво ще стане с децата й?
— Ние не можем да ги спасим, така ли е? — осведоми се хладно тя. — Надявам се само да ни простят.
— Съмнявам се.
Водата, която струеше през мантията й, беше мътна и воняща. Тя дрейфуваше, разслабвайки тъпата болка в ръцете си и мечтаеше за самеца с ярки и глупави очи.
Но младежта не й даваше покой.
„Близка опасност. Ти умреш. Ние умрем“. По техните тела се мяркаха бързи сигнали, с които се ползваха охраняващите пасажа часови, когато предупреждаваха за появата на хищник.
Тук, разбира се, нямаше никакви хищници. Освен самата смърт.
Тя се опитваше да им обясни това. Да, всички ще умрат, но заради величествената цел, за да могат да оживеят Земята, НАСА и океанът.
„Не. Ти умреш, ние умрем“.
Те приличаха на нея, но в някои отношения стояха по-близо до баща си. Яркият. И първобитният.
Ден Истебо освободи масата си. Той се готвеше да премине компанията по генно-инженерно био-възстановяване в Африка. Беше се задържал в Лабораторията по реактивно движение, само за да види смъртта на Шийна и телеметричните данни показваха, че няма дълго да чака.
А след това радиотелескопите от мрежата „Далечен космос“ щяха да се насочат на друга страна и всичко, което щеше да последва, щеше да се развива всред мрак и студ. И нямаше да го интересува.
…На екрана се появи ново изображение. Сепията му сигнализираше: „Погледни ме Ден. Ден, погледни ме. Ден. Ден Ден“.
Той не повярва на очите си.
— Шийна, ти ли си?
Наложи му се да изчака дълги секунди, докато единствената дума, станала на образ, се предаде в разделящото ги пространство.
„Шийна — 6“.
„Умира. Вода. Вода умира. Риба. Сепия. Опасност близо. Защо?“
Ден разбра, че младата самка говори за биосферата на кораба. И тя иска да й помогне.
— Невъзможно е.
„Не“. Тези бездънни черни очи. „Не. Не. Не.“ По тялото на самката разцъфтяха метални шарки, по кожата й започнаха да пулсират ленти и ивици, главата й се наклони и ръцете й се повдигнаха. „Аз голяма и яростна. Аз риба-папагал, морска трева, камък, корал, пясък. Аз не сепия, не сепия, не сепия“.
Той не беше измислил за Шийна-5 символ, означаващ „лъжа“, но тази сепия, която се намираше на милиони мили от него, с всички сили го бомбардираше с нея.
Но нали Ден беше казал истината?
Или не? Как, дявол да го вземе, може да се продължи фиксирания срок на затворена животообезпечаваща система във вътрешността на водно кълбо?
„Но нали тя не е длъжна да остава затворена? — досети се той. — Защото корабът лежи на астероид, изобилстващ със суровини. Именно това бе смисълът на мисията“.
Мозъкът му заработи енергично, размишлявайки над новия проблем.
Обаче да се добере до резултат, щеше да бъде дяволски трудно. И заради какво? Скоро от НАСА ще прекратят плащането на заплата, а на военните, които си върнаха Лабораторията, е нужно само да пускат шпионски спътници на ниски околоземни орбити.
Честно казано, той предвкусваше прехвърлянето си в Африка. Под купола на Бразавил щеше да живее в комфортни условия, далеко от вероятни глобални конфликти. И работата щеше да бъде постоянна, нямаше да има етически двусмислености.
Тогава защо се бавиш, Истебо?…
— Ще ти помогна — каза той. — И какво могат да ми направят за това?