— Навярно са забравили за нас…
— Съмнявам се. Погледни това.
Беше доплеров анализ на Рейнмут, началният астероид. Той се преместваше. Ден се опита да интерпретира цифрите.
— Не мога да правя на ум изчисления по орбитална механика. Къде отива този къс?
— Познайте.
Мълчание.
— Защо дойдохте при мен?
— Ние възнамеряваме да им пратим съобщение. На езика на знаците, който разработихте за Шийна. И искаме да използваме вашето име.
— А ще ми позволят ли да одобря съдържанието? — попита той.
— Не.
— Какво ще им кажете?
— Ще искаме извинение. За това, как постъпихме с Шийна.
— Мислите ли, че ще свърши работа?
— Не. Те са хищници като нас. Само че по-умни. Как бихме могли да постъпим?
— Все пак, би трябвало да се опита.
— Да — съгласи се тя. — Ние сме длъжни да опитаме.
Когато водният свят се доближи, Шийна-46 изплува от тъмнината и продължи през сърцето на преустроения Рейнмут.
Подобно на слънчев отблясък върху водна повърхност, на всяко йерархическо ниво се образуваше, сливаше и разлетяваше стадна мисъл — трептящо сияние на групово съзнание, пулсиращо по цялото милионно общество на главоногите. Но техните велики пасажи бяха забравили песните-мечти за Земята и далечното минало, сега пееха за се предстоящото непостижимо огромно и далечно бъдъще.
Шийна-46 беше практична.
Предстоеше да се направи много, а исканията за експанзия не се прекратяваха: например трябваше да се отправят повече пакети за колонизацията на ледените кълба около външните планети или да се проведат допълнителни изследвания на големите ледени светове, разположени далече от централния източник на топлина.
При все това, тя се оказа заинтригувана. Нима това наистина е Земята? Родният дом на легендарния Ден и НАСА?
Ако това бе така, то от нейна гледна точка, беше много неуютно да си човек и да обитаваш средата си, затворен под тънкия слой въздух, който покриваше Земята.
Нямаше значение откъде бяха долетели сепиите. Главното бе накъде се насочваха.
Рейнмут излезе в орбита около водния свят.
Великите йерархии на разумите временно се разпаднаха и главоногите се отдадоха на радостното безумство на празнуването. „Ухажвай ме. Ухажвай ме. Погледни оръжието ми! Аз съм силен и яростен! Не се приближавай! Тя е моя!…“
Всичко се плъзгаше към ада с угнетяваща скорост. По цялата планета хората умираха в конфликти или екологически катастрофи, които никой отдавна не се опитваше да спре — още до крупната размяна на ядрени подаръци.
На Ден му се удаде да визи как Рейнмут излиза на ниска околоземна орбита.
Всичко изглеждаше така, сякаш целта на стария проект накрая беше постигната. Но той знаеше, че огромния артефакт, увиснал в небесата като трептяща зелена и полупрозрачна луна, нямаше отношение към него.
Отначало той изглеждаше съвсем мирен, на фона на оранжевото, препълнено от смог небе. Даже красиво. По повърхността му дори от Земята се виждаха символи на езика на сепиите и Ден трудно прочете някои от тях.
Той знаеше какво правят — отправят призиви към далечните си родственици, които все още бе възможно да населяват океаните.
Но Ден знаеше, че опитът им е обречен на провал. В земните океани навярно не бяха останали сепии: или ги бяха изловили, или бяха умрели от глад и отрови, когато планктона загина, отровен от „червените приливи“.
Населяващите Земята нации от време на време оставяха своите икономически, етнически, религиозни и други разправии и се опитваха да реагират на космическата заплаха. Те отново пробваха да започнат диалог. А след това разпечатаха стар военен силоз и пуснаха ракета с ядрена бойна глава.
Но тя прониза водната сфера, без да остави следа по нея.
Впрочем, това вече нямаше значение. Ден все още имаше източници, които му съобщаваха, че следи от деятелността на сепиите са открити в астероидния пояс и на ледените планети — Европа, Ганимед, Тритон и даже в кометния облак на Оорт — на самата граница на слънчевата система.
Те се разпространяваха експоненциално, със скорост на взрив.
„Каква ирония — помисли той. — Ние изпратихме сепията там, за да получим тласък в експанзията ни в космоса. А изглежда че сега, тези същества започнаха собствена експанзия. Но те винаги са били по-подходящи от нас за космоса. Сякаш тяхната еволюция е била именно в това направление. Като че ли са чакали, докато ние се появим, докато ги издигнем над планетата и им дадем първоначален тласък. Сякаш за тях нашето предназначение е било именно за това. Интересно дали помнеха името му?“
Първият от полупрозрачните кораби започна да се приземява, връщайки се в пустите океани на Земята.