8
Ала най-милият ни брат,
най-свежият, най-хубав цвят,
роден с любимите черти
на майка ни /за нас свети!/,
най-скъпа грижа и мечта
на нашия рожден баща —
аз всичко в нашата беда
бих дал — да види свобода!
Той, който беше се държал
и даже духом ни крепял —
о, ужас! — почна ден след ден
да вехне, в корена сразен.
О, боже! Мен ме достраша
да гледам как бере душа
и как угасва отмалял…
Бран кървава съм аз видял,
видял съм в бурен океан
плувец примрял и запъхтян,
видял съм грешен блед болник
да губи ум в кошмарен миг —
но тези ужаси не бих
сравнил със болката му аз:
той вехнеше спокоен, тих,
тъй слаб и нежен час по час.
тъй крехък, мрачен, наскърбен
по третия ни брат и мен!
Цветът на нежните страни
от смъртна бледност се смени,
като дъга изчезна в миг
последната руменина;
и от лика му светлина
разпръсна злата тъмнина.
На кобен жребий мъченик,
той гаснеше без стон, без вик.
Но две-три думи размени
за златните ни младини
и вдъхна с туй надежда в мен.
Аз бях от края му сломен;
отде ли сили взе, отде,
въздишка да не издаде!
Слухтях, обаче стон не чух;
повиках го отчаян, глух,
но знаех: нямаше, уви,
надежда да се съживи.
Той занемя… Но като в бяс
чух сякаш неговия глас —
и скъсах прангите си аз;
и хвърлих се към него див,
ала не го заварих жив;
и само аз дъха проклет
на сълзите си вдишвах клет;
най-милият ми брат рожден,
най-скъпа брънка между мен
и нашия угасващ род
лишен бе вече от живот…
И онзи, който бе в пръстта,
и този тук срази смъртта!
Взех неподвижната ръка
в дланта си хладна — и така
безсилен, грохнал, мълчалив
почувствах, че съм още жив —
отчаяното чувство, щом
разбираме, че с мил човек
сме се сбогували навек.
Не знам защо
не бях умрял —
напълно обезнадежден;
но вяра в Бог не даде мен
да се убия сам без жал.
9
Какво ме сполетя — не знам,
не помня — не узнах: отвред
изчезна светлината там
и въздухът, и мракът блед.
Без мисли, чувства се прострях
сред камъните камък бях!
И туй, което знаех аз,
едва съзнавах в тоя час,
тъй голо, сиво бе край мен,
не беше нощ, не беше ден
и тюрмената светлина
изчезна в странна глъбина:
покой без място, пустота —
пространството погълна тя!
Като че ли не е било
ни време, ни добро, ни зло;
бе нямата беззвездна твърд
лишена от живот и смърт;
сляп, безграничен океан,
безмълвен, от покой скован.
10
Лъч моя разум освети —
то бе на птичка песента;
ту почне, ту се прекрати —
най-сладка песен на света!
И богу аз благодарих,
и поглед към гласа възвих,
но кой ми пее, не видях —
окаяник подземен бях!
И върнах чувствата си аз
в зловещия зандан тогаз,
и пак се сключиха край мен
зидът и подът му студен;
и пак мъждеещ слънчев зрак
пълзеше в синкавия мрак;
а през пукнатината тя —
певицата — при мен влетя,
гальовна, кротка в тоя час,
с криле от чист лазур и с глас
за хиляда неща запял —
запял за мен! Не бях съзрял
и никога не ще съзра
душица толкова добра!
Желаеше като че ли
със мен да се сприятели —
а досега не бях щастлив
да ме обича никой жив!
И насърчавайки ме, тя
ми пак възвърна мисълта:
от свобода или кафез
разбит е долетяла днес,
за да познае що е плен?
О, сладка птичко! Дух свещен
ли бе, от рая долетял,
да пръсне моята печал?
Затуй защото — боже мой! —
помислих си, че беше той
духът на милия ми брат,
тук слязъл в образ нов крилат;
ала най-сетне отлетя
и значи тленна беше тя.
Затуй защото брат ми, знам,
не би ме пак оставил там
като покойник без саван
и като облак разпилян
сред слънчевите висини,
когато всичко друго в тях
е пълно с чист лазур и смях
и весели са наште дни
и ясните далечини.
11
Но станаха от тоя ден
по-състрадателни към мен
пазачите; защо — не знам;
не бе ги от въздишки срам;
но не поправиха все пак
оковите — на милост знак —
и бях свободен от тогаз
в килията да крача аз
било назад, било напред
и да я обикалям вред,
и край колоните отсам-
оттатък да се лутам сам;
и само, както си вървях
непредпазливо, се боях
неволно да не оскверня
на братята ми тук съня;
на пресекулки дишах аз,
измъчваше сърцето мраз.