Майка му посрещна новината с радост.
— О, Ичирочан, ти си герой! И каква чудесна награда за твоята смелост! — очите й се изпълниха със сълзи. — Всичко се оправи!
Де да можеше да мисли като нея! Незнайно защо се боеше, че новото му назначение ще се окаже колкото награда, толкова и наказание. Но сега не му беше до това.
Баща му кимна и каза:
— Ти донесе чест за фамилното ни име, сине! — старецът видимо възвръщаше цвета, силата и жизнеността си.
Майката на Сано се засмя и стана.
— С тези наши вълнения съвсем забравих яденето! — и забърза към кухнята.
През празничния ден Сано си наложи да яде само за да достави удоволствие на майка си. Истинското удоволствие бе не във вкусната храна, а в успокоението, че баща му яде с необичайно добър апетит, което вещаеше скорошно оздравяване.
Единственото, което искаше, бе да остане сам, за да можеше да осмисли всичко, което му се случи, откакто бе научил за шинджу. Трябваше да проумее значението на този внезапен обрат на съдбата, да осъзнае чувствата, които започваха да се избистрят в сърцето му след първоначалния шок.
Най-накрая дългото угощение приключи. Сано се сбогува с родителите си.
— Трябва да се отбия до Уада сан и да му дам новия кон — обясни той. Взе и няколко пакета с мочи и мандарини, които да поднесе на съседите си.
Скоро след това вървеше из улиците на града с последния останал подарък в ръка и размишляваше върху скорошните събития. Можеше ли да предотврати голямата трагедия, без да причинява други, по-малки? Окончателната победа компенсираше ли многобройните му поражения? И защо се ужасяваше да започне новата си служба?
Ето че отново се озова пред затвора Едо. Значи бе имал нужда не от самота, а от подходяща компания. Този път д-р Ито изглеждаше изненадан, когато му отвори вратата на стаичката си. Прие подаръка от Сано и каза:
— Трябва да призная, че не се надявах да ви видя отново, приятелю. Носят се странни слухове. Какво ви води насам? Очевидно сте оцелели и… — той повдигна вежди, щом видя герба на Токугава по одеждите му: — както личи, забогатели?
Сано не отвърна нищо. Толкова имаше нужда да разголи душата си, че сега, когато д-р Ито стоеше и чакаше да чуе истинската причина за визитата му, не знаеше откъде да започне.
Д-р Ито наруши тишината.
— Радвам се, че дойдохте, Сано сан. Пристигате точно навреме, за да участвате в моя специален новогодишен ритуал. Последвайте ме! — и той го преведе през серия охранявани врати и коридори до един двор, където от основата на външната стена на затвора ред каменни стъпала извеждаха до западната стражница върху стената. Докато се качваха по стъпалата, д-р Ито обясни: — Това е денят, в който поглеждам отвъд тези зидове и се наслаждавам на Едо и околностите му.
За момент състраданието към приятеля накара Сано да забрави собствените си грижи.
— Искате да кажете, че само веднъж в годината ви позволяват да погледнете отвъд стените на затвора? — възкликна той ужасен. В сравнение с такава доживотна присъда собственото му изпитание изглеждаше банално, а възнаграждението на шогуна — съвършена благодат.
— О, не — отвърна д-р Ито и се засмя иронично. — Стражите биха ме пуснали тук, когато пожелая. Аз лекувам болестите им, а в замяна те ми отпускат привилегии, които нашето славно правителство би ми отказало. Не, аз самият предпочитам да дозирам удоволствията си. Така живея в очакване и имам основания да размишлявам колко много съм загубил.
Стигнаха до горния край на стълбата и тръгнаха по широкия равен зид. Вятърът развяваше полите на кимоната им, докато съзерцаваха града в далечината.
— Красиво е, нали? — попита д-р Ито тихо. — Началото на Новата година е време за надежди, а моята е, че един ден отново ще бъда свободен — той се обърна и изгледа Сано с характерния си проницателен поглед. — Но вие не сте дошли тук да слушате за моите неволи.
Окуражен от вниманието на своя приятел и от благотворното му присъствие, Сано му разказа как бе прекарал Сецубун. Д-р Ито го изслуша мълчаливо. Когато Сано се обърна, за да види реакцията му, той кимна:
— Значи вече сте герой. Но както изглежда, вие самият не мислите така.
Проницателната забележка отприщи потока от емоции, които Сано с усилие бе потискал.
— О, да, герой съм — каза с горчивина. — Спасих живота на шогуна и убих един изменник. Може би дори предотвратих събарянето на режима на Токугава и още пет века гражданска война. Разкрих действителния убиец и станах причина за смъртта на една любяща майка. Но заради мен умряха трима невинни — Цунехико, Райден и Охиса. Всички те — жертва на моето упорито дирене на истината, жертва на моята суета. Ако знаех, че ще стане така, вероятно щях да постъпя другояче… нямаше да се намеся… и тогава шинджу щеше да си остане шинджу. Бях глупак. Горделив, непохватен глупак… и си получих заслуженото… — тласкан от мъка и омерзение към себе си, той закрачи напред-назад.