Сано понечи да възрази, но д-р Ито вплете поглед в неговия и го накара да замръзне. Аз рискувах всичко в търсене на забранени истини, сякаш казваха проницателните очи. А ти самият докъде си готов да стигнеш? Съзнанието на Сано се сгърчи от неизказаното предизвикателство. Той отчаяно се опита да извика образа на баща си и на съдията Огиу. Повтори си, че има задължения към тях. Но вместо това пред очите му изникнаха помощниците на дошина, които ритаха нещастния умопомрачен просяк. Отново почувства възторга от момента, в който бе предотвратил една несправедливост и бе върнал разследването на пътя към истината.
— Добре — отвърна накрая. Бе направил първата стъпка и нямаше право на отстъпление.
Д-р Ито кимна и Мура отиде до шкафа. От там извади дървен поднос със стоманени триони, дълги бръсначи, набор от ножове и куп други инструменти, които Сано не беше виждал никога през живота си.
Вероятно бяха холандски. Мура остави подноса на масата до трупа, отново се върна при шкафа и извади парче бяло платно, което завърза като маска върху долната част на лицето си.
Отработените му движения подсказаха на Сано, че това не е първата аутопсия, която се извършваше тук. Както и бамбуковата тръба, която тръгваше от една дупка в масата и стигаше до канала на пода. Помещението бе специално пригодено за експериментите на д-р Ито.
Мура обърна трупа на Норийоши по гръб. После избра един тънък нож и го поднесе към гърдите му. Очевидно той, а не Ито щеше да извърши фактическото срязване. Въпреки своите оригинални възгледи според установената традиция Ито щеше да остави ета да извърши манипулациите с трупа.
Сано наблюдаваше с ужас и възхита как острието чисто се вряза в плътта на Норийоши и се плъзна от основата на гръдната кост на долу към пъпа.
— Никаква кръв? — изненада се той и вътрешно изпита облекчение.
— Мъртъвците не кървят — отвърна кратко д-р Ито.
Сега Мура направи няколко среза, перпендикулярни на първия. После нагласи в един от тях инструмент с плоско острие.
Изпръхналите розови ръбове на срязаната плът представляваха ужасна гледка. Сърцето на Сано заблъска в гърдите му. Ръцете му изстинаха и плувнаха в лепкава пот. Той се взря в искрящата червена тъкан, която се появи, след като Мура свали кожата от гръдния кош на Норийоши. Преглътна с мъка. Стомахът му се преобърна. Пот се стичаше по лицето му въпреки студения въздух, който влизаше през прозореца. Целият настръхна. Усещаше, че му призлява, но се мъчеше да го превъзмогне, като се съсредоточи върху нещо различно. Не можеше да изложи публично трупа на Норийоши. Следите от аутопсията щяха да личат. Щом се върнеше в кабинета си, щеше да издаде заповед за кремация. Но усилията му се оказаха напразни. Без да желае да става свидетел на нещо подобно и въпреки това неспособен да откъсне поглед от масата, той наблюдаваше как една по една се показаха вътрешностите. Бледите ребра с техните еднакви розово-сиви порести лобове и червеният месест орган отдолу. Завитите тръби на червата, които се появиха при долния ръб на разреза. Като заклано животно, помисли си той замаяно. А миризмата, която се разнасяше от зейналата кухина, бе същата — сладникава, натрапчива и противна.
Както повечето свои връстници, Сано не бе ходил на война. Знаеше за жестокостите на бойното поле — обезглавяване с единствен замах на меча или разстрел с оръжия, купени от варвари, откъснати крайници, насечени на парчета тела. Чел бе описания в исторически текстове и бе слушал разкази, предавани от поколение на поколение. Но сеч в битка е нещо благородно и необходимо — част от съдбата на самурая. А това тук е хладнокръвно и безчестно осакатяване на човешко тяло! Оскверняване в най-потресаващата му форма. Сано чувстваше как мръсотията полепва по кожата му, прониква в ноздрите му, обгръща очните му ябълки. Стомахът му се сви на топка. Дори потта му бе омърсена и се гнусеше да я избърше. Стисна здраво устни, за да й попречи да нахлуе в устата му.
— Мура сан, двете последни ребра вдясно — безстрастно посочи Ито.
Сано наблюдаваше как Мура хваща едното ребро с клещите. Стисна очи при противния звук от счупване на кост — веднъж, два пъти. Когато ги отвори отново, разбра защо Мура бе покрил лицето си. Парченца розова тъкан бяха полепнали по белия плат точно над устата му.
— Добре — кимна Ито. — Сега срежи… там — той дръпна черта във въздуха точно над мястото, където допреди малко се намираха ребрата, над откритата вече пореста заобленост. После се обърна към Сано и поясни: — Ако има вода, тя ще е в дихателните органи.