— Изводът ви за преподавателите може и да е погрешен — наложи си да отговори спокойно Сано. — Сигурен съм, че има хора, които са на различно мнение.
Язвителната усмивка на Хаяши го ядоса още повече. И от гнева избликна вдъхновението: независимо какво си мислят за мен, рече си той, един преподавател и историк притежава куп полезни умения, които му помагат да се справи с всяка задача — дори и с разследване на убийство. Учителят винаги знае къде да намери необходимата му информация за дадено събитие или личност, умее да използва различни източници, в това число човешки ресурси. Само че, разсъждаваше Сано, сега не разполагам с очевидци на убийствата. Но пък мога да разговарям с близките на Юкико и Норийоши. Възможно е те да ме насочат към мотива или самоличността на убиеца.
Той пусна пръчиците си, стана и се сбогува с поклон към останалите. Хаяши се намръщи:
— Напускате ни толкова рано?
— Да — Сано изгледа последователно шестимата, вдигнали към него лице. Враждебността в погледите им го натъжи и обезпокои. Неумението му да се сприятели с колегите вещаеше опасно бъдеще. Но отношението им към него в крайна сметка не бе по-важно от разкриването и осъждането на един убиец. — Трябва да отида в канцеларията си и да оставя нареждания за подчинените си. После ще почета семействата на покойниците.
Яшики[24] — огромните, укрепени имоти на даймио — се простираха на север и на изток от замъка Едо. Във всеки от тях десетки по-малки постройки приютяваха няколкохилядната свита от васали, слуги и приближени на владетеля. Между отделните яшики бяха прокарани равни и прави пътища, достатъчно широки да премине военно шествие. Измазаните с бял хоросан и украсени с черни керамични плочки зидове през равни интервали бяха накъсани от усилено охранявани порти. Сано оглеждаше всяка порта за герба на клана Ниу. Под мишница носеше задължителния при погребение подарък — кутия скъпи сладки, увити в бяла хартия и завързани с бяло-черен ширит. Спря за момент и се огледа. Замъкът Едо, укрепленията наоколо и въоръжените мъже по стражниците натрапчиво сочеха, че този град е преди всичко военна база. Хилядите граждани, живеещи в останалите земи от тук до реката, само обслужваха интересите й. Едо принадлежеше на шогуна и на местния даймио.
Подобаващо на неговото богатство и власт Ниу Масамуне притежаваше имот в непосредствена близост до замъка. Да, ето го герба на клана Ниу — водно конче върху оцветен в червено кръг на бял флаг. Сано си помисли, че водното конче — символ на победата, е доста неподходящ знак за фамилията Ниу, особено след поражението им от хората на шогуна в битката при Секигахара. Тогава родът Ниу и останалите победени феодали според традицията са били лишени от наследствените им владения, но Токугава Йеясу мъдро прозрял, че е по-добре да омиротвори и да благоразположи васалите си, вместо да ги превръща в свои заклети врагове. Затова ги дарил с други имоти — в Сацума, далеч от традиционните им владения. За сметка на това ги принудил да положат клетва за вярност пред клана Токугава и ежегодно да плащат цяло състояние във вид на данъци, но все пак им оставил правото да управляват самостоятелно провинциите си.
Сано спря на няколко крачки от входа към фамилното имение. Никога не бе допускал, че ще посети дома на даймио по каквато и да било причина. Сега се питаше как да насочи разговора към подробностите от живота на Юкико, след като е дошъл да изкаже съболезнования като служебно лице. Но все по-нарастващата вътрешна потребност да разкрие истината и да намери убиеца на Юкико му вдъхна смелост да приближи стражницата. Представи се на пазачите и обясни:
— Дошъл съм да изкажа съболезнования на семейството… И да уточня някои въпроси, свързани със смъртта на госпожица Юкико.
Стражът само изрече:
— Моля, изчакайте.
После отвори портите, каза нещо на някого вътре и отново ги затвори. За разлика от пазачите в затвора на Едо нито показа изненада, нито се държа раболепно. Без съмнение бе посрещал далеч по-знатни гости от един йорики.