Сано също долови нещо — приглушени ридания иззад преградата, отделяща дъщерите. И те ли плачеха за Юкико? Цялата къща трептеше от странни, прикрити емоции и особени взаимоотношения. Какво цареше тук? Страх? Скръб? Отчаяние? Или просто така му се бе сторило заради съмнението, че Юкико е жертва на убийство?
— Мидори, Кейко, излезте от стаята!
Тихата заповед на господарката Ниу сложи край на риданията. Последваха шумолене, стъпки, някаква невидима врата се отвори и затвори отново. Дъщерите бяха изчезнали, без Сано да успее да ги види.
— Най-добре да не обсъждаме повече този въпрос в присъствието на невръстните девойки — заяви господарката Ниу. — Какво друго искате да знаете?
Точно тогава вратата, през която се бе появила Охиса, се отвори отново. Сано мислено благослови открилата се възможност да събере мислите си. На прага бе застанал младеж:
— Извини ме за прекъсването, майко — рече той, — но свещеникът иска да разговаря с теб за формалностите около погребението на Юкико.
За първи път господарката Ниу изгуби властния си вид и доби по-човешко изражение. Ръцете й се вдигнаха в недовършен жест — сякаш искаше да избута младия мъж от стаята. После неловко ги отпусна в скута си и каза сковано:
— Йорики Сано, позволете да ви представя сина си Масахито — най-малкия син на владетеля Ниу.
Сано кимна. Беше удивен от приликата между двамата — имаха еднаква хубост и сходно телосложение. Торсът на младия господар издаваше усилени тренировки — широки рамене и ясно изразени мускули на шията, ръцете и гърдите. Но докато майката изглеждаше висока дори коленичила, Масахито бе доста нисък за възрастта си. Сано бе чувал да наричат владетеля Ниу Масамуне «дребосъка даймио». Синът му явно приличаше на него.
— Масахито, би могъл да ме отмениш в разговора със свещеника? — гласът на господарката Ниу криеше едва доловима предупредителна нотка.
Но младият господар сякаш не я чу. Прекоси стаята и коленичи до подиума с лице към Сано. Походката му беше малко скована и му се наложи да си помогне с ръце, за да коленичи.
— Йорики Сано е тук заради административните подробности около смъртта на Юкико. Това едва ли представлява интерес за теб — натъртено каза господарката Ниу на сина си.
— Напротив, майко. Едва ли има нещо, което да ме интересува повече — и младият господар махна властно към Сано. — Продължете, моля.
Присъствието на младежа разтревожи Сано. Синът очевидно влияеше на отзивчивостта на майка си. Но пък даваше възможност на гостенина да се запознае с още един член от семейството на убитата.
— Какво представляваше госпожица Юкико? Как се разбираше с другите? — предпазливо попита Сано, а подтекстът гласеше: «Имаше ли врагове?»
Господарката Ниу отговори припряно, сякаш за да превари сина си:
— Юкико беше потайна и своенравна. И все пак бе изключително момиче — деликатно, образовано… Всички й се възхищаваха…
— Всички ли, майко? — намеси се младият господар, подчертавайки първата дума.
Той, изглежда, изпитваше удоволствие да я дразни, но тя се задоволи да му отвърне само с бегъл умолителен поглед. Очевидно глезеше сина си и мълчаливо търпеше непростимите му обиди. Сано реши, че в края на краищата присъствието му ще е от полза за разговора. Масахито имаше различно мнение от майка си и можеше да предостави ценна информация.
— Кой правеше изключение? — обърна се открито Сано към младия господар.
Господарката Ниу отклони въпроса:
— Масахито се шегува. Нямаше човек, който да не хранеше към нея най-искрена почит.
Този път младежът замълча. Само погледна към Сано и в ъгълчетата на устните му трепна почти незабележима усмивка.
Сано смени темата — искаше да узнае как убиецът на Юкико я е издебнал, как е успял да я примами навън:
— Често ли се случваше госпожица Юкико да излиза сама от къщи? — въпросът на Сано криеше леко предизвикателство — почтените семейства не позволяваха на дъщерите си да излизат нощем на любовни срещи.
— Това е голяма къща, йорики Сано — отвърна господарката Ниу. — Тук живеят много хора и е трудно да държиш всички под око. Едва днес открихме, че Юкико е подкупила един от стражите, за да я пуска навън след здрач. Погрижихме се да бъде уволнен.
Сано се заинтригува:
— Как? Значи той я е оставил да излезе? Знаел ли е къде отива? Друг някой видял ли я е? Искам да кажа, вечерта, когато е умряла?
— Не — господарката въздъхна. — За съжаление всички бяхме поканени на музикално представление в съседното имение, на даймио Курода. Юкико не беше с нас. Представлението свърши доста късно и…