Младият господар Ниу се изсмя рязко:
— «Доста късно»? Меко казано, майко — после се обърна към Сано и добави: — Легнахме си почти на разсъмване. Странно как никой не си направи труда да провери кой къде е, когато се прибрахме. Нали?
— Да — Сано вече губеше надежда. Дотук не бе открил нищо, което да съобщи на съдията Огиу като доказателство за извършено убийство. Освен това беше изчерпал въпросите си.
Младият господар се наведе към него с многозначителен поглед:
— От въпросите ви човек би си помислил, че Юкико е убита и се опитвате да установите мотива, вероятния извършител и заподозрените лица. Да или не?
Сано замълча обезпокоен. Масахито толкова лесно бе успял да прозре какво се крие зад въпросите му! Наложи си да издържи втренчения поглед на младежа. С крайчеца на окото си видя как господарката Ниу помръдва неспокойно на мястото си.
— Но Юкико се е самоубила — продължи младежът с широка усмивка, — тъй че няма нужда от повече въпроси, нали? — от тона му ставаше ясно, че разговорът е приключен.
Сано нямаше друг изход, освен да се сбогува и да последва стражника обратно по коридора през главната гостна навън. В преддверието, докато се обуваше и препасваше меча си, изпита разочарование. Посещението му не даде очаквания резултат — господарката Ниу и нейният син вярваха, че Юкико се е самоубила. Защо бяха така категорични? Без да се усъмнят дори за миг? Трябваше да обуздае въображението си. Да, понякога ревност или съперничество ставаха причина за убийства дори в най-високопоставени семейства, но Сано нямаше основание да смята, че за смъртта на Юкико е виновен някой от роднините й. Напрежението в дома на даймио Ниу вероятно нямаше нищо общо със случая, може би разтрепераната слугиня, плачещите дъщери и намеците на Масахито за евентуални недоброжелатели на Юкико са предизвикани от нещо съвсем различно.
Навън стражникът срещна друг пазач и спря да разговаря с него. Сано изчака на няколко крачки от тях, потънал в мисли, как ли ще протече срещата му със семейството на Норийоши. В този момент тихо подсвирване го накара да обърне глава. Беше такт от класическа мелодия. Сано се огледа. Освен него и двамата пазачи в градината нямаше никой друг. Закритите с капаци прозорци на околните самурайски постройки се взираха в него като слепци.
— Йорики! — долови той напрегнат шепот. — Йорики Сано!
Тогава забеляза, че някой наднича през страничната врата на къщата — момиче с дълги прави, сресани на среден път коси.
— Трябва да ви кажа нещо. Елате с мен. Бързо! — прошепна тя и протегна ръка, за да го подкани.
Сано зърна кимоното й — червено, като онези дипли, които бе видял да се показват иззад декоративната решетка. После лицето, ръката и кимоното потънаха във вътрешността на къщата. Сано се поколеба. Какво ще се случи, ако я последва? Понижение, осакатяване или изгнание чакаше всеки, дръзнал да се отнася непочтено с дъщеря на владетел. Хвърли поглед към двамата стражници — бяха се отдалечили нататък по пътеката с гръб към него. Реши да рискува.
Прекрачи прага и се озова в дълъг тъмен коридор. Тръгна по него, без да вижда изобщо накъде върви, но се ориентира по долитащите от вътрешността на къщата гласове. После проходът зави наляво и внезапно свърши пред отворена врата. Сано предпазливо надзърна. Безшумно мина през нея и се озова в малка вътрешна градина, заслонена от преплетените клони на висока пиния. В средата на градината се кипреше миниатюрно езеро, посипано с борови иглички и сухи листа, а на брега му имаше няколко големи, обрасли с мъх камъка.
Момичето изскочи иззад най-големия камък така внезапно, че Сано извика от изненада.
— Шшшт! — сложи пръст на устните си тя, озъртайки се към верандата от другата страна на градината.
Сано откри, че тя бе на не повече от дванайсет-тринайсет години, с пухкави страни, меки устни и обла брадичка. Очите й го гледаха сериозно.
— Мога ли да ви имам доверие? — попита тя.
Изненадан от нетипичната за момиче смелост, Сано й отвърна така, както някога отговаряше на учениците си:
— Не мога да ви посоча на кого да се доверявате и на кого — не… госпожице Мидори.
Очевидно искреността му я задоволи, освен това бе отгатнал името й. Тя кимна, хвърли пореден поглед към верандата и прошепна:
— Юкико не се е самоубила!
— Майка ви мисли другояче. Както и брат ви. — И съдията Огиу, и всички останали без мен и д-р Ито.
Мидори тропна с крак, стиснала малки юмручета: