— Тя не ми е майка! Не смейте да я наричате така! — гласът й се извиси и тя затисна уста с ръка. После продължи шепнешком: — Тя е втората жена на баща ми. Майка ми… Майка ни — моята и на Юкико — е била негова наложница. Починала е отдавна. И не ме интересува какво мислят другите. Юкико никога не би се самоубила. Особено пък по такъв начин, с мъж. Тя не познаваше никакви мъже. Поне не… — девойката се изчерви и сведе глава, така че дългите коси да скрият лицето й.
Поне не като любовник, помисли си Сано, довършвайки изречението на Мидори.
— Откъде знаете? — попита той. Знаеше, че тя е само едно дете, нежелаещо да приеме най-лошото за своята любима по-голяма сестра, но въпреки това…
Нещо от недоверието му вероятно бе проличало в интонацията му, защото тя рязко вдигна глава с искрящи очи и извика:
— Зная! Мога да го докажа! — и го дръпна за ръкава толкова силно, че почти раздра плата на кимоното му.
— Някой е убил Юкико. Повярвайте ми! Трябва да…
— Мидори! Какво смяташ, че правиш?
Сано подскочи от резкия глас на господарката Ниу, прозвучал откъм отворената врата зад него. Обърна се и видя, че красивото й лице бе изкривено от гняв. Мидори изстена. За миг тримата замръзнаха в ледено мълчание. После господарката Ниу каза:
— Мидори, марш в стаята си! Веднага! — мъртвешко спокойствие бе заменило гнева в гласа й, но изражението й остана същото.
Без да поглежда към Сано, Мидори се отдалечи с наведена глава.
— А вие, йорики Сано — продължи господарката Ниу, — вие трябва да си тръгнете незабавно. И повече да не се връщате.
Сано чу стъпки — появи се стражникът, обзет от възмущение и гняв.
— Проводи го — нареди господарката Ниу.
Сано последва пазача. Въздъхна с облекчение, че му се е разминало толкова леко — без малко да съсипе кариерата си заради прищевките на едно капризно дете! На улицата вече съжаляваше, че не бе успял да чуе докрай историята на Мидори. Може пък да рискува да я разпита повторно, след срещата със семейството на Норийоши.
Четвърта глава
Мидори прекоси тичешком вътрешната градина, качи се по стълбите и се озова пред вратата на женското крило. Но вместо да тръгне към своята стая, спря, събу обувките си, вдигна ги за каишките и хукна по верандата покрай редицата врати. Една от тях беше отворена и отвътре долиташе бъбренето на слугините. Когато зави зад ъгъла, през тънките хартиени прозорци долови още женски гласове — наложниците на баща й разговаряха с прислугата си. Изплака бебе. Някой засвири на шамисен[29], но тутакси рязко спря.
— Не, не! — прозвуча гласът на учителя по музика на по-малките й сестри. Твърде бързо е!
Мелодията зазвуча отново, този път по-бавно. Мидори се промъкна покрай стаята по музика, благодарна, че децата бяха заети и нямаше да ходят по петите й.
Накрая стигна до целта си — вратата в северния край на женското крило. Плъзна я встрани и се огледа. Вмъкна се вътре, прекоси тичешком едно помещение, мина през друга врата точно отсреща и се озова в спалнята на Юкико. Господарката Ниу изрично бе забранила да се влиза тук.
Мидори затвори вратата зад себе си и се огледа. Прозорците бяха затъмнени и единствената светлина идеше откъм коридора. Мангалите не бяха разпалени и в спалнята бе леденостудено. Момичето усети, че го побиват тръпки, но не само от студ. Личните вещи на Юкико — завивките, възглавничките, писалището, калиграфските пособия, тоалетните принадлежности, — всичко бе изнесено. Рогозките бяха събрани, а шкафовете с дрехите — затворени. Нищо в голата стая не подсказваше, че Юкико някога бе живяла там. В гърлото на Мидори се надигна ридание. Безличната пустота наоколо я накара болезнено да осъзнае, че Юкико наистина вече я няма. Дори увитото в покров тяло на девойката, положено в семейния параклис сред дима на кадилниците, нямаше такова въздействие. Сълзи рукнаха по страните й, когато си даде сметка, че смъртта на Юкико е истинска, а не кошмар, от който скоро ще се събуди.
Мидори пусна обувките си и избърса сълзите си с ръкав. По-късно ще оплаква сестра си, сега я чака нещо по-важно. Бързо отиде до шкафовете и започна да отваря вратичките. Тласкана от страха да не я завари някой, започна трескаво да рови по рафтовете. Още първият допир до дрехите на Юкико бе достатъчен, за да рухне цялата й решимост. Очите на Мидори се замъглиха и върху кимоната се отрони една сълза. Трябваше обаче да продължи. На пода между рафтовете имаше голям скрин и там под летните кимона девойката намери онова, което търсеше — няколко свитъка кремава черничева хартия, завързани с черен копринен ширит.