Дневниците на Юкико.
Мидори грабна горния свитък. Вдигна го към светлината и го отвори с туптящо сърце. Сега щеше… или поне се надяваше, че ще разбере защо бе умряла Юкико. Въпреки дръзкото и изявление пред хубавия йорики тя съвсем не беше толкова сигурна, че сестра й не се е самоубила. През последните дни от живота си лъчезарната и спокойна Юкико много се бе променила — бе станала мрачна и затворена в себе си. Мидори знаеше със сигурност, че си има дневник и старателно записва в него мислите и заниманията си през деня. Този дневник можеше да разкрие дали Юкико наистина е имала любовник и дали заради него е посегнала на живота си… или нещо друго я е тласнало към смъртта. Мидори нетърпеливо прехвърли меките листи в търсене на последните записки. Някъде по средата на свитъка един пасаж привлече погледа й:
Вчера ходихме да ловим светулки в яшикито на даймио Курода в Уено. Тичахме по тъмните поля и гонехме тайнствените мигащи светлинки. От земята се издигаше сладък аромат на пръст и прясно окосена трева. Щурци припяваха в призрачната вечер и се смесваха с несекващите ни викове и смях. Хващахме светулките и ги слагахме в малки ракитови кошнички, а те продължаваха да мигат и мигат — същински живи фенери!
Въпреки скръбта си Мидори се усмихна. Думите на Юкико възродиха очарованието на онази вечер. Докато четеше, имаше чувството, че сестра й е тук и седи до нея.
На път за вкъщи Мидори и Кейко в прилив на добро настроение хукнаха да тичат — смееха се и се бутаха. После неволно изпуснаха и стъпкаха едни от кошничките със светулки на Курода. Домъчня ми да ги гледам такива тъжни и кахърни и затова ги посъветвах да си признаят какво са направили и да се извинят на господарката Курода. Те и сами осъзнаха, че трябва да постъпят точно така и не ми се разсърдиха.
Никой не беше способен да се сърди на Юкико, помисли си Мидори. Като най-голяма от всички дъщери тя бе възпитавала Мидори и останалите седем момичета строго, но с такава любов и нежност, че те доброволно й се подчиняваха само за да й доставят удоволствие.
В коридора се чуха тихи стъпки — стъпки на нозе по чорапи, под които дървеният под леко проскърца. Мидори стреснато вдигна глава. Бързо затвори дневника и се огледа къде да го скрие. Не трябваше да я сварват тук, чакаше я сурово наказание. Стъпките отминаха. Мидори отвори дневника на друга страница, близо до края. Зачете се пак, този път, без да се поддава на емоциите, твърдо решена да намери някаква следа. Попадна на пасаж, който я разочарова — описваше събития преди шест години и значи не можеше да има връзка със смъртта на Юкико. Тонът беше тревожен, а разказът — разпокъсан, сякаш писан с неохота или несигурност:
Седмият ден от месец единайсети. Мрачен, дъждовен ден. Тогава брат ми Масахито премина церемонията за посвещаване в мъжественост. Там, в главната приемна баща ни му даде ново име — на зрял мъж, и му подари специална шапка. На ритуала фундоши ивай присъстваше цялото семейство. Много гости и всички васали на баща ми… Всичко беше официално и тържествено. Горяха фенери… Толкова се гордеех с Масахито, толкова бях щастлива да видя как получава своята нова преписка… Сега си спомням този миг и ридая… Как да се гордея днес с двайсет и една годишния мъж, както се гордеех тогава с петнайсетгодишния младеж?
Мидори бе озадачена. Юкико и Масахито бяха доста близки за брат и сестра само по баща, но напоследък тя бе забелязала известна студенина в отношенията им. Обърна страницата с надеждата да научи причината за отчуждаването им. Но пасажът не продължаваше. Вместо това попадна на списък за покупки: конци за бродиране, фиби за коса, пудра… Няма време за губене, рече си Мидори, и бързо прелисти останалите страници, търсейки специално името на Норийоши. Изсмя се тържествуващо. Точно както си мислеше — Юкико изобщо не познаваше този мъж. После прелисти страниците до последния текст, писан точно преди смъртта на Юкико.
Крайно време е да взема решение. Само че не зная какво да правя. Да действам — значи да съсипя не един човешки живот. Но да бездействам, е много по-страшно. Проговоря ли, е предателство. Замълча ли — грях.
Мидори прочете пасажа отново. Прокара пръст по йероглифите, изписани с несигурен и неравен почерк, за разлика от калиграфската изящност на предишните текстове. Съсипване… предателство… грях. Мидори вече бе сигурна, че в тези думи се крие доказателство за убийство — някой бе отнел живота на сестра й заради нещо, което е знаела. Но какво? Беше ли взела някакво решение в крайна сметка? Мидори се върна на предишната страница. Зачете с растящо недоумение и интерес. Толкова бе погълната, че не усети как вратата зад нея се плъзна встрани. Стресна се едва когато чу изщракването. Тя извика и изпусна дневника. Обърна се. Стъписването й премина в ужас, защото на прага видя силуета на мащехата си. Светлината откъм коридора падаше така, че лицето на господарката Ниу тънеше в сянка. Зад нея се очертаваше огромният Еиичан. Мидори би го разпознала навсякъде — мълчанието и грозотата му винаги я плашеха до смърт.