Огледа стаята с трескав поглед, търсейки скривалище. Шкафът? Скринът? Но вече беше твърде късно. Господарката Ниу пристъпи към нея. Мидори застина. Очакваше мащехата й да избухне в крясъци, да се нахвърли върху й с неизбежните си парещи плесници… Но господарката Ниу спря на няколко крачки от момичето. Строгият й поглед се задържа върху Мидори, после се премести върху дневника на пода и от там към разхвърляните шкафове.
— Влязла си тук въпреки забраната ми? — макар че не викаше както в градината, приглушеният й тон звучеше още по-заплашително. — Разговаряла си със служител на полицията без мое разрешение и без съмнение си му надрънкала куп глупави лъжи за семейството ни. А сега си се погаврила с паметта на сестра си и си осквернила вещите й.
Мидори се разтрепери. Устните й помръднаха в беззвучна молба:
— Умолявам ви… не…
Тя почувства, че предстои нещо много по-страшно от бой. Отстъпи назад и усети как лакътят й пробива хартиения прозорец.
— Трябва да си получиш наказанието за всичко това — продължи господарката Ниу и прекрасните й очи се присвиха.
Мидори знаеше, че мислено прехвърля възможностите: да я лиши от игра, от компания, от храна или любими вещи в продължение на няколко дни? Но всичко вече бе прилагано. Накрая господарката кимна, очевидно достигнала до решение:
— Прибери се в стаята си, докато се разпоредя! — после се обърна към Еиичан и рече: — Погрижи се госпожица Мидори да се озове в стаята си… и да не мърда от там.
Мидори безпомощно тръгна пред Еиичан. Страхът от това, което я очакваше, бе заличил от съзнанието й мисълта за прочетеното в дневника на Юкико. В този миг рязък звук от раздиране на нещо я накара да хвърли поглед през рамо към мащехата си. Гледката изтръгна от гърдите й вик на отчаяние. Господарката Ниу бе вдигнала дневника на Юкико — късаше листовете на малки парченца и ги пускаше в мангала с дървени въглища.
Пета глава
Щом се върна в кабинета си, Сано завари Цунехико необичайно мрачен. Младият секретар изломоти нещо в отговор на поздрава му и едва вдигна поглед от писалището си.
— Какво се е случило, Цунехико? — попита Сано.
— Нищо — отвърна момъкът нацупен.
Сано въздъхна и коленичи до своя секретар. Явно нещо го тормозеше. Имаше достатъчно опит с младежи и не му беше трудно да разпознае признаците. Цунехико нервно подръпваше краищата на яркосиния пояс на кимоното си. При всяко поемане на дъх гърдите му изхриптяваха. След малко момъкът промърмори като обидено дете:
— Другите йорики вземат секретарите със себе си, когато отиват по работа. А вие не ме водите никъде. Вчера ми заръчахте да свърша куп неща и излязохте. Днес — същата работа. Татко рече, че при вас трябва да овладея занаят. Да, ама как, когато вие изобщо не ме обучавате? — и вдигна към Сано сериозното си поруменяло лице.
От мрачното му настроение очите му изглеждаха кривогледи и младежът доби комично, слисано изражение. Сано потисна напиращата усмивка, а Цунехико продължи да нарежда печално:
— Освен това почвам да се чувствам самотен. Тук нямам приятели. Никой не ме харесва.
Сано всеки миг щеше да избухне в смях, но си даде сметка, че тирадата на Цунехико е напълно оправдана — до този момент той бе лош учител за своя секретар: лишаваше го от напътствия и проявяваше прекалена търпимост към леността и грешките му. Засрами се и рече:
— Отсега нататък ще работим заедно, Цунехико. Ще те науча на всичко, което зная, обещавам.
Цунехико вдигна глава и на лицето му трепна плаха усмивка. Сано също се усмихна. Помисли си каква картинка представляват — йорики неудачник и секретар ревльо — едно абсурдно съдружие. После смени темата и попита:
— Намери ли адресите, за които те бях помолил?
Тази сутрин, преди да тръгне за яшикито на фамилията Ниу, бе заръчал на Цунехико да направи справка в жилищните регистри за домашния адрес на Норийоши, а от гилдията на художниците да разбере къде е ателието му. Искрено се надяваше, че Цунехико е успял да се справи с тази проста задача.