— Да, йорики Сано сан. — засия Цунехико, възвърнал обичайното си лъчезарие. Грабна един лист от писалището и тържествуващо го представи на Сано. На него с едър непохватен почерк бяха изписани думите:
Норийоши, художник
Фирма за изящни изкуства «Окубата»
ул. «Галерия»
Йошивара, Едо
Йошивара.
Сано се замисли за миг. Това бе кварталът на удоволствията близо до реката в северните покрайнини на Едо. Зад високите му огради проституцията се приемаше за законна, по улиците предлагаха всякакви кулинарни деликатеси, пиене и безброй забавления — театър, музика, хазарт… Изобщо — развлечения за хората с много пари. Районът първоначално се наричаше «Тръстиковата равнина» заради местността, в която бе разположен. После някой находчив клиент бе променил йероглифите в името на «Равнината на щастието». Така или иначе, кварталът спокойно можеше да носи още едно име — «град без нощ». Йошивара никога не спеше.
— Норийоши живее и работи на едно място — поясни Цунехико. — И от двата регистъра ми дадоха все този адрес. Окубата му е бил работодател.
— Ясно — за да спази правилата на традиционните взаимоотношения учител — ученик, Сано не биваше да хвали Цунехико за добре свършената работа, а да му предложи възнаграждение. В този момент секретарят му би се радвал най-много, ако Сано склонеше да го вземе със себе си в Йошивара. Непохватният младеж само ще ми пречи, помисли си той, но един йорики винаги трябва да спазва обещанията си. Затова рече: — Какво ще кажеш да дойдеш с мен в Йошивара и да ми помогнеш в разследването?
— О, да, с удоволствие! Благодаря ви, йорики Сано сан. — Цунехико скочи припряно на крака и в радостта си преобърна писалището, разпиля книжата и четките, натрупани отгоре, и разсипа туш по пода.
Малко по-късно двамата плаваха нагоре по реката към Йошивара в поклащащата се лодка, която обслужваше маршрута от центъра до квартала на удоволствията. Лятно време откритата ладия бе винаги препълнена, но сега Сано и Цунехико бяха единствените пасажери. Въпреки плътните си наметала и широкополите си сламени шапки те се гушеха под плющящото чергило, за да се подслонят от студения и влажен вятър. Двамата мускулести лодкари припяваха в ритъма на веслата, пошляпващи в тинестата вода на река Сумида.
Цунехико отвори кутията с обяда, предвидливо приготвен за двучасовото пътуване.
— Би трябвало да препускаме към Йошивара на кон — каза той. — Така е модерно сега. И предрешени, та да не разберат, че сме самураи — после с голяма охота се зае да похапва оризови кюфтета, мариновани зеленчуци и осолена риба.
Сано се усмихна. По закон на самураите бе забранено да посещават квартала на удоволствията, но законите рядко се спазваха толкова строго и принадлежащите към тяхното съсловие се изсипваха там на тълпи. Маскировката бе излишна, освен ако не искаха да добавят тайнственост към забавлението.
— Тръгнали сме по работа, Цунехико — меко каза той.
— Да де, по работа — съгласи се момъкът и се ухили с пълна уста.
Сано бе избрал да пътуват с лодка, жертвайки бързината срещу възможността да проучи онази част на реката, която бе изхвърлила телата на Норийоши и Юкико. Сега се взираше в оризовите складове от лявата му страна. Двамата можеха да бъдат хвърлени отвсякъде — от някой пристан, от моста Рьогоку и даже от мочурищата на отсрещния бряг. Ако не откриеше нищо в Йошивара, щеше да му се наложи да търси очевидци, а това можеше да отнеме месеци.
Най-накрая пристигнаха. Сано плати на лодкарите и двамата с Цунехико слязоха на кея и се заизкачваха по стълбите, които извеждаха горе на пътя. Поеха покрай крайбрежните дюкяни и гостилници и скоро стигнаха до рова и високия пръстен зид, който ограждаше Йошивара. На входа стояха двама самураи с шлемове и ризници — дневната стража на денонощно охранявания квартал. Докато разпитваше пазачите, Сано отново съжали, че разследването му е неофициално. За разлика от стражите в затвора охраната на Йошивара се подчиняваше пряко на Токугава Цунайоши. На униформите им бе избродиран гербът му — трилистна ружа. Затова се държаха доста надменно.
— Да, познавам Норийоши — отвърна единият. — Но не си спомням дали съм го виждал точно в деня на смъртта му? Пък и нали е мъртъв, какво значение има?
Без да разполага с готов отговор, Сано попита:
— Някой да е излизал от тук с голям вързоп преди две нощи?
«Достатъчно голям, за да побере труп», прииска му се да добави, но зад него Цунехико попиваше всяка дума. Сигурно си мислеше, че така се учи как един йорики си върши работата.