Другият пазач изсумтя:
— Възможно е — отвърна и добави: — Само че ние сме твърде заети, за да следим всички носачи.
Но имате време да дебнете някоя жена да не избяга, помисли си Сано. Често се случваше юджо — куртизанки — да бъдат продадени за проститутки в Йошивара като наказание за извършени престъпления. Някои от тях успяваха — радваха се на добри условия и благосклонни клиенти, но други попадаха на жестоки господари, които ги измъчваха до смърт или ги захвърляха в мизерия. Много от тях често се опитваха да избягат през портала, предрешени като слуги или младежи. Собствениците им плащаха скъпо на този, които успееше да ги върне, затова пазачите следяха повече за нови или непознати лица и не обръщаха внимание на познатите.
— Благодаря за помощта — каза Сано и двамата с Цунехико поеха по Наканочо, главната улица.
В детството и юношеството си Сано бе посещавал Йошивара с родителите си, за да гледат прочутите летни шествия на юджо. По-късно, като студент идваше тук с приятели да зяпат и задирят момичетата. Но оттогава изминаха доста години. Сега установи, че доста неща не съответстват на спомените му. От двете страни на улицата се редяха приканващите входни табели на чайни, в които се сервираше не чай, а саке, дюкяни, гостилници, публични домове и къщи за удоволствия. Въздухът бе пропит с добре познатия мирис на прокиснало вино, но кварталът се бе разраснал до неузнаваемост.
— Не е ли страхотно? — възторгна се Цунехико, взирайки се в табелите. — Не разбирам защо Йошивара трябва да е изолирана чак тук, в тази пустош. Ако не беше толкова далеч, можехме да идваме всеки ден.
— Властите държат да бъде извън града, за да се запази общественият морал — отвърна Сано. — Освен това за полицията е по-лесно да контролира какво става в един обособен квартал, отколкото в различни разпръснати райони. Така се ограничава и броят на малолетните, отвлечени и продадени на сводници или публични домове…
Щеше да добави, че според мецуке[30] — шпионите на шогуна, Йошивара е твърде удобно местенце за следене и компрометиране на съмнителни граждани, но Цунехико не слушаше. Беше се шмугнал зад завесата при входа на отсрещната чайна, където табела с тлъсти йероглифи обявяваше: «Само тук! Жени сумо! Не пропускайте схватките между най-големите сумистки Хващачката на топки, Големите цици, Дълбокия процеп и Къде живее мидата!» Отдолу с по-дребен шрифт пишеше: «Гвоздеят на вечерта — сумистки срещу самураи!» Чайната ехтеше от гърлени викове и радостни възгласи, които показваха, че мачовете, незаконни другаде в града, вече бяха започнали.
Сано поклати глава. Сглупих, че взех и Цунехико, сега само ще ми изгуби времето, каза си той, а гласно рече:
— Хайде, Цунехико, не се заплесвай, трябва да открием улица «Галерия».
— Но аз я знам. Сега ще ви заведа — ухилен отвърна секретарят и посочи с ръка: — Натам.
Двамата се гмурнаха в лабиринт от тесни улички, неугледни постройки, залостени врати и препълнени кофи за боклук. Бездомни кучета риеха във вонящите остатъци. След миг излязоха отново на просторна чиста и светла улица.
— Пристигнахме — обяви Цунехико гордо. — Виждате ли?
Сано се огледа. Откритите витрини на магазините от двете страни на улицата преливаха от рафтове и стелажи с живопис и дървени гравюри. Минувачите ги разглеждаха с любопитство и страх, защото законът заклеймяваше притежаването им като неморално. Галерия «Окубата» се намираше някъде в средата на улицата. Но как да се освободи от Цунехико, за да проведе разпита на четири очи… За щастие секретарят сам хлътна в едно от магазинчетата и се зарови в огромен куп картини. Сано се усмихна и се отправи към магазина на Окубата. Щом прекрачи прага, собственикът го заговори:
— Добър ден, господине. Търсите хубави картини на най-добрите цени? Е, дошли сте на точното място…
Беше рядко грозен и уродлив — с огромен червен белег на устните и брадичката, сякаш току-що бе натъпкал в устата си шепа презрели вишни. От ноздрите му стърчаха косми, а лицето му бе издълбано от белези от едра шарка. Имаше изпъкнали очи — като насекомо, като огромна богомолка, увиснали рамене и провлачена походка.
— Влезте, влезте — подкани го той.
Сано стъпи на повдигнатия дървен под и мина зад завесата, която отделяше магазина от улицата. Цялото помещение бе претъпкано от стойки и рафтове, отрупани с гравюри, но нямаше пукнат клиент или поне зяпач.