Погледна към единствения шкаф до стената точно срещу масата — кърпени дрехи, протъркани завивки, нащърбени съдове, набор от мастилници, четки, въглен и скици, — нищо, което можеше да му помогне да разбере повече за Норийоши, освен че е бил художник с ограничен талант и доходи. Сано прокара ръка по няколкото памучни кимона в шкафа и в този миг ръката му докосна нещо твърдо. Бръкна и извади малка, затегната с връв кесия. Беше твърде тежка за размерите си. Отвори я и не повярва на очите си — вътре имаше над трийсетина златни кобана[32] — с толкова пари спокойно можеше да се издържа многодетно семейство цяла година. Откъде един беден художник притежаваше такова имане? Или не беше негово? Или бе спечелено по нечестен начин?
— Знаете ли откъде са парите? — обърна се Сано към Любителя на вишни.
С удивителна бързина търговецът протегна ръка и грабна кесията. Тикна я в джоба си и побърза да обясни:
— Мои са. Норийоши понякога събираше парите от клиенти вместо мен.
Сано отмести поглед от невинното лице на собственика към нозете му, които усилено потропваха — Любителя на вишни пак лъжеше. Сано потисна порива си да изтръгне със сила истината. Интуицията му подсказа да има търпение и да потърси друг начин. Ако не успееше, винаги можеше да се върне в магазина.
— Е, радвам се, че си ги намерихте — каза. — А дали ще може да поговоря с другите ви работници?
След разговора с колегите на Норийоши Сано бе по-разочарован от всякога. Тримата художници не познаваха добре покойника. Оказа се, че са доста по-млади от него и работят за Окубата едва от тази година. Не знаеха къде е ходил и с кого е общувал през свободното си време. Ако всички приятели на Норийоши лъжеха колкото Любителя на вишни, едва ли щеше скоро да напредне в разследването. А може би Цунехико има по-добра идея, помисли си Сано и тутакси се запита къде ли е момчето. Побърза да се върне в магазина. Завари Любителя на вишни да говори със слаб плешив мъж отвън на улицата. Мъжът носеше дълга тояга в едната ръка и дървена свирка в другата. Гласовете им бяха тихи и потайни. Щом зърна Сано, Любителя на вишни млъкна и каза на мъжа:
— Сега тръгвай. Ще говорим по-късно.
Но мъжът протегна ръка към Сано:
— Господарю самурай! Аз съм Целебни ръце, най-добрият масажист в Едо! Ако имате болежки или оплаквания, мигом ще ви освободя от тях. Уменията на незрящия слуга пред вас са прочути навред, а цената ми — направо скромна.
Сано го изгледа изненадан — мътните безцветни очи на масажиста приличаха на очите на умряла риба. Как тогава бе разбрал, че е самурай? Вероятно Любителя на вишни му бе казал или пък Целебни ръце бе усетил мириса на маслото, с което бяха намазани косите му. Слепите имаха силно обоняние.
— Мога да ви занимавам с любопитни истории, докато работя, господарю. Искате ли да чуете нещо за пример? — и без да чака подкана, той се впусна да разказва с напевен глас: — Шогунът куче. Токугава Цунайоши, макар способен владетел и велик мъж, досега не е успял да се сдобие с наследник. Неговата майка, господарката Кейшо помолила за съвет будисткия свещеник Рюко. Той й казал, че за да се сдобие със син, Цунайоши първо трябва да изкупи греховете на предците си. И тъй като прославеният ни шогун е роден в годината на Кучето, той ще постигне изкупление само ако покровителства кучетата. Затова сега бездомните песове са неприкосновени, защитени с държавен декрет. Хората са длъжни да ги хранят и да се грижат за тях. Ако се сбият, да ги разделят не с удари, а с ведро студена вода. Който нарани куче, отива в затвора; убие ли го, чака го смърт. Трябва дълбоко да тачим всички кучета, да се отнасяме към четириногите ни братя с уважение. Ето така! — Целебни ръце приближи към едно куче, което се мотаеше пред магазина. Вероятно бе усетил миризмата му или бе чул драскането на ноктите му. После се поклони ниско и извика: — Добър ден, Ину сан, почитаемо куче! — после масажистът се обърна към Сано и каза: — Знам и други приказки, господарю. Можете да ги чуете, докато се наслаждавате на моите целебни терапии?
Сано се усмихна. Дали масажите на Целебни ръце бяха по-добри от историите му? Тази за шогуна куче бе стара работа; всички я знаеха още отпреди две години, когато Токугава Цунайоши издаде първия си декрет за защита на кучетата. Първоначалната реакция на негодувание и недоумение бързо отстъпи място на скрит протест заради парите, пропилени по кучетата, и заради възмутителните наказания на хора, упражнили някакво насилие върху тях.
— Днес няма да се възползвам от услугите ви — отвърна той. После, тласкан от внезапен порив, попита: — Познавахте ли Норийоши?