Любителя на вишни се намеси, за да предотврати отговора на Целебни ръце.
— Йорики, Целебни ръце след малко има важна среща — после се обърна към масажиста: — Не се бави, трябва да побързаш! — и пак почна да пристъпва от крак на крак, което подсказа на Сано, че просто се опитва на всяка цена да отпрати приятеля си.
Целебни ръце не обърна внимание на намека:
— О, да, господарю — отвърна той. — Норийоши беше добър човек. Пращаше ми много клиенти. Познаваше всички… нали разбирате, всички известни владетели и богати търговци.
— Коя му беше приятелка? — попита Сано с възродена надежда.
— Как коя? Глициния! Дето работи в Двореца на небесната градина, на Наканочо. Тя…
— Млъкни, глупако! Стига си дрънкал и веднага се пръждосвай, че иначе ще кажа на дошина да те хвърли в тъмницата!
Гневният изблик на Любителя на вишни стресна масажиста и той млъкна. След кратка неловка пауза Целебни ръце се обърна с извинителен жест към Сано:
— Трябва да тръгвам, господарю — обърна се и тръгна надолу по улицата, свирейки на дървената си флейта, за да привлича клиенти.
Сано се сбогува с Любителя на вишни и забърза след Целебни ръце. Настигна го и го заразпитва за враговете на Норийоши, дали е чул някакви слухове за смъртта му, дали някой е искал да го убие, но Целебни ръце явно бе изплашен от заканата на Окубата.
— Идете при Глициния — бе всичко, което каза.
Сано се втренчи в отдалечаващия се масажист. Това пътуване, макар и пълно с разочарования, все пак не бе съвсем напразно. Вече знаеше повече за Норийоши, разполагаше с името на приятелката му, с потвърждение, че художникът наистина е имал врагове и че по някакъв загадъчен начин се е сдобил с голяма сума пари. Всеки от тези факти би могъл да го отведе при убиеца. Значи ще трябва с Цунехико да останат в Йошивара до падането на нощта, когато отваряха Двореца на божествената градина и останалите публични домове. Можеха да хванат късната лодка обратно за Едо.
И тогава Сано се сети, че тази вечер му предстои ритуалното първо посещение при семейството му, откакто го бе напуснал. Не биваше да отлага разследването си, точно когато резултатите изглеждаха най-обещаващи. Но не можеше да разочарова родителите си — особено баща си. Това би било непростимо пренебрегване на синовния дълг.
С въздишка той пое надолу по улицата да търси Цунехико и да му каже, че е време да се връщат в града.
Шеста глава
Малко преди часа за вечеря Сано пристигна в квартала, където живееха родителите му — обособена част до моста Нихонбаши, заселена предимно със самурайски семейства.
Той подкара коня си по улицата, която водеше към тяхната къща. Мина покрай градинаря, книжаря, покрай няколкото сергии за хранителни продукти и спря на ъгъла пред Академията за бойни изкуства «Сано» — дълга ниска дървена постройка на едно равнище с улицата. Слезе от коня, върза юздите за парапета на тясната веранда и влезе, въздъхвайки с носталгия.
В тренировъчната зала окачени на стените газени лампи разпръсваха зимния мрак. Две редици млади мъже, облечени в широки памучни панталони, стояха един срещу друг, имитирайки битка. Юношите в едната редица държаха дървени летви вместо стоманени мечове, а тези от другата редица парираха ударите им с най-разнообразни оръжия — тояги, вериги, копия, железни ветрила. Сано вдъхна познатата смесица от миризми — пот, масло за коса, влажен хоросан и старо дърво — и изведнъж го обзе смесено усещане за уют и дълбока печал. Откакто се помнеше, това място неизменно бе негов втори дом. Като момче усвояваше бойни умения под строгото ръководство на баща си. Започна да тренира още щом порасна достатъчно, за да държи детски меч. По-късно тук бе обучавал собствени ученици. Мечтаеше някой ден лично да оглави школата, както би постъпил всеки добър син — да поеме занаята на баща си след неговото оттегляне.
Но дейността в школата замря. Самураите вече не си правеха труда да усъвършенстват бойните си умения, нито държаха синовете им да тренират. Пък и школата не принадлежеше към никой по-голям клан, не получаваше финансова издръжка и баща му трябваше сам да плаща на властите за разрешение да упражнява тази дейност. Поради липсата на богати покровители, отдалеченото и непрестижно място и отсъствието на нашумяло име сред преподавателите, от година на година академията привличаше все по-малко ученици. Бройката отдавна не стигаше, за да осигури печалба на баща му. Сано преподаваше, за да подпомага семейството си, но наскоро баща му реши след смъртта си да завещае училището на сенсей[33] Аоки Коемон — учителят, който сега водеше всички занятия. Няколко дни по-късно заведе Сано на срещата с Кацурагава Шундай, за да му издейства държавна работа.