— Не искаше да те тревожи, Ичирочан. А и всъщност днес вече е много по-добре. Скоро ще се оправи — гласът и усмивката й бяха ведри, но угриженото й лице казваше истината. Майка му сведе поглед към кърпата и щом видя кървавите петна по нея, бързо я скри в скута си.
— Идва ли лекар? — попита Сано, огорчен, че майка му се опитва да го залъже. Тя винаги бе отричала съществуването на проблемите, защото искрено вярваше, че така ще накара грижите да отминат.
— Никакъв лекар — изхриптя баща му и се закашля отново. После добави: — Става късно. Сега ще вечеряме — обърна се към съпругата си и рече: — Хайде, донеси яденето. Няма да оставим гладен сина ни, нали.
Майка му стана покорно и излезе от стаята.
Със свито сърце Сано забеляза още една злокобна промяна у баща си — старецът никога преди не бе говорил за болежките си, въпреки че с охота ходеше по лекари, по гадатели, врачки, шинтоистки и будистки свещеници. Сега явно се бе примирил с болестта и я приемаше със стоическа безропотност. В очите на Сано пареха едва сдържани сълзи. Не искаше родителите му да ги видят, затова сведе глава над влажната кърпа, която донесе майка му. Нямаше сили да срещне погледа й, когато тя ласкаво докосна ръката му.
Хана постави по един пълен с храна озен пред Сано и баща му. Започнаха да ядат, без да продумат, спазвайки обичая, но Сано не можеше да не забележи колко бавно и мъчително се храни баща му, как скришом си почива между хапките. Твърдо реши, че след вечерята отново ще постави въпроса за лекарите, но когато приключиха и озен бяха прибрани, баща му заговори първи:
— Намерил съм ти съпруга, Ичиро — каза той. — Икеда Акико, деветнайсетгодишна, със зестра от четиристотин рьо[36].
Сано замълча с безстрастно изражение. Баща му непрестанно отправяше към по-богатите самураи предложения за сватосване и затова Сано все още — вече трийсетгодишен — не бе задомен. Не искаше да противоречи на баща си, но знаеше, че това щеше да е поредното му унижение, защото най-вероятно предложението му щеше да бъде отхвърлено.
— Семейство Икеда ни превъзхождат значително, отосан[37]. Едва ли ще ме искат за зет.
— Глупости! — избликът на баща му причини нов пристъп на кашлица. — Наел съм посредник да прати подаръци и да уреди миай[38]. Сигурен съм, че ще се съгласят. Нали вече си йорики.
Йорики или не, фамилията Икеда никога нямаше да се съгласи на миай — официална среща между младите в присъствието на родителите им. Вероятно щяха да върнат подаръците по куриер.
— Да, отосан — отвърна той със страх, че баща му ще се закашля пак, ако му противоречи.
Доволен, баща му смени темата:
— Добре ли върви работата ти, Ичирочан?
Сано реши да не казва нищо за упрека на съдията Огиу и за незаконното разследване на убийството. Вместо това описа кабинета, задълженията и жилището си и представи всичко във възможно най-благоприятна светлина. Не спомена нищо за враждебността на колегите му и за собствената си потиснатост.
В очите на баща му грейна гордост. Старецът се поизправи:
— Продължавай да служиш прилежно и вярно — напомни му той — и никога няма да останеш без господар. Не бива да допускаш да ставаш ронин[39]…
Гласът на стареца трепна. Самият той бе станал ронин — самурай без господар, — когато преди четирийсет години третият шогун от клана Токугава — Йемицу, конфискувал земята на владетеля Кии. Тогава семейството на Сано и другите васали на Кии трябвало сами да се грижат за себе си. Достойнството на баща му бе накърнено завинаги — бе загубил своя господар, поминък и наследствен пост, стигнал до него през много поколения. Но за разлика от другите ронини, той не стана разбойник или бунтовник. Основа своя школа и води мирен живот, понасяйки гордо срама и мъката си. За пръв път като дете Сано чу историята за Голямата конспирация на четиристотинте ронини, решили да завземат властта. Тогава не повярва, но когато порасна, много пъти бе имал възможност да се убеди, че под повърхността на привидното спокойствие в държавата съществува скрито недоволство и че точно затова шогуните от клана Токугава полагат такива усилия да разкрият навреме заговорите и да потушат незабавно бунтовете, които неминуемо се разпалват сред честолюбивите безстопанствени самураи. Някога Сано наивно вярваше, че всички ронини са почтени люде, които спазват закона досущ като баща му, и основната им грижа е да осигурят на децата си достоен живот, какъвто самите те не са имали. А ето че сега той самият се оказа един неблагодарен син, готов с един замах да зачеркне дългогодишните усилия на баща си; глупав достатъчно, за да рискува да бъде опозорен за цял живот, като го уволнят заради неподчинение към господаря! В същото време сърцето му негодуваше — та нали баща му бе поощрявал вечно търсещото, непримиримо начало в душата му; нали той бе го пратил в храмовото училище да учи литература, математика, право, история, политическа теория и китайска класика като добавка към бойните умения, усвоени у дома? Монасите го образоваха много над равнището на един обикновен самурай, обучиха го да мисли, а не да се подчинява сляпо на заповеди, както бе принуден да прави на сегашния си пост.
38