— Сега, когато си на пътя към славата, вече мога да напусна този свят със спокойна душа!
Думите на стареца прекъснаха развихрилите се мисли в главата му. Ядът угасна. Сано си даде сметка, че баща му се бе съпротивявал на болестта само колкото да успее да го види уреден. Сега старецът се предаваше.
Баща ми никога няма да ми прости, ако пропилея усилията му да осигури бъдещето ми, помисли си Сано. Разследването на онова убийство не си струваше; истината и справедливостта нямаше да върнат Юкико и Норийоши сред живите. Но оставаше бремето на синовния дълг, завещан от собственото име.
Ичиро — първороден син.
И единствено дете.
Седма глава
«Ден осемнайсети от дванайсетия месец на първата година от Генроку — издиктува Сано. — Отчет за хода на полицейското разследване през днешния ден — и той започна да обобщава резултатите, предоставени му от всички дошини под негово подчинение: — Общ брой на арестуваните — трийсет и седем. Седемнайсет — за нарушаване на реда, дванайсет — за кражба, осем — за малтретиране или убийство на кучета, шест — за нападение и физическо насилие, трима — за прелюбодейство, и един — за проституция извън определения за целта район. Двама самураи — един за нарушаване на реда и един за нападение — са сложени под домашен арест. Нарушителите от простолюдието са изпратени в затвора. Главите на тримата прелюбодейци са обръснати, а на съпругите им е даден развод.»
Цунехико му връчи приключения отчет и Сано го подпечата със собствения си печат:
— Отнеси го на съдията Огиу. После можеш да си ходиш у дома. Това е всичко за днес.
Той потисна една прозявка. Очите му смъдяха от недоспиване. Предната вечер не се върна в общежитието. Остана в къщата на родителите си, до леглото на баща си. Стоя буден през цялото време — бършеше лицето на стареца, даваше му чай или просто стоеше заслушан в хриптенето и кашлянето на болния.
Цунехико се повъртя неловко на прага.
— Йорики Сано сан, днес не сме провеждали никакво разследване — каза той. — Ами утре?
— Опасявам се, че повече няма да се занимаваме с това, Цунехико. Нито утре, нито когато и да било.
Изражението на Цунехико отрази неудовлетворението, което изпитваше и самият Сано.
— Защо? Беше толкова забавно!
След като бе прекарал цялата нощ в самоубеждаване, че най-правилно е да изостави разследването, Сано не искаше повече да мисли или да говори за това. Затова само каза:
— Дългът и задълженията налагат друго!
След като момъкът си отиде, той подреди писалището си и се отправи към общежитията. Времето бе станало по-топло и обещаваше скорошна пролет. Слънцето клонеше към залез и сигурно в Йошивара вече се готвеха за среднощните веселия. Вероятно изисканите, красиви и безумно скъпи юджо в този миг заемаха местата си по прозорците на публичните домове, за да приканват клиентите. А една от тях, Глициния от Двореца на божествената градина, държеше ключа към убийствата на Норийоши и Юкико…
Сано решително прогони тази мисъл от съзнанието си. Трябва веднага да си легне, без дори да вечеря. Когато влезе в стаята си обаче, се поколеба пред шкафа със завивките. Колкото и да бе изморен, знаеше, че сънят няма да го споходи, докато не спре да мисли за Глициния. Бавно отвори раклата и извади футона и завивките, но не ги разстла. Напомни си всички причини, поради които не биваше да ходи в Йошивара. Баща му. Бъдещето. Дългът, честта. Но жаждата му да научи истината само се засилваше, докато в един момент вече не можеше да се сдържа. Връхлетян от внезапен пристъп на безразсъдство, пусна завивките и измъкна от шкафа с дрехите дълга сива роба и широкопола сламена шапка, която да закрие лицето му. Събра всичките си пари (прекарването в Йошивара можеше да излезе солено, а и често се налагаше да плащаш за нужната информация) и се отправи към конюшните за коня. Този път няма да губи време с бавната лодка, а ще поеме по най-бързия път.