— Добър вечер, Глициния.
Тя се бе извърнала с приканваща усмивка, която при вида му мигом се стопи.
— Очаквах другиго — каза тя. — Кой сте вие? — за разлика от Червеното кимоно Глициния си служеше с типичното за Едо просторечие, може би защото я бе изненадал.
Сано се поклони отново и се представи, като я изучаваше крадешком. Тя не отговаряше на представите му за приятелката на Норийоши. Бе смятал, че е жена, прехвърлила разцвета си, но Глициния се оказа на не повече от двайсет години. При това очевидно бе юджо от най-висок ранг — носеше пищно кимоно от копринен брокат на бели и черни карета с лавандулови цветове и бледозелени листа, които се разсипваха диагонално от лявото й рамо на долу до подгъва. Личеше си, че е много скъпо. Очите й, необичайно кръгли, придаваха екзотичен, предизвикателен вид на красивото й лице. Обитаваше голяма просторна стая — знак, че е преуспяваща, а обзавеждането беше елегантно и изящно: футон и завивки от коприна, лакирани шкафове, скринове с дърворезба, цветни фенери. В ритуалната ниша имаше сухи зимни боровинки в светла сиво-зеленикава ваза — очевидно дело на майстор грънчар, както и свитък с класическа китайска поезия, изписана с неповторимата ръка на най-известния калиграф от Киото.
— Тук съм заради вашия приятел Норийоши — каза Сано, спря да оглежда стаята и впери поглед в лицето й.
Очите й, влажни и блестящи, сякаш помръкнаха. Тя се извърна рязко към огледалото на тоалетката си, грабна един гребен и започна да подрежда косите си, като събираше дългите лъскави черни потоци в сложен кок на тила. Движенията й притежаваха ленива чувственост, което Сано намираше за невероятно еротично и възбуждащо.
— Отказвам да обсъждам Норийоши. И очаквам гост — гласът й затрептя. — Затова си тръгвайте. Незабавно.
Тъгата и отсъствието на живец в гласа й му подсказаха, че не гняв, а печал бе предизвикала грубата й подкана да си върви. Той се поколеба, защото не желаеше да й причинява болка. Но пък и не възнамеряваше да си тръгне, без да научи онова, което тя знаеше.
Глициния хвърли гребена си на пода и се изправи срещу него.
— Е? Какво чакате? — в очите й заблестяха сълзи. — Ако сте тук, за да ми кажете, че Норийоши се е самоубил от любов по някаква превзета гъска и че тялото му ще бъде изложено на реката, за да го поругаят… това вече го знам. Всеки го знае. Тъй че тръгвайте. Оставете ме на мира.
Сано реши да й каже истината, доколкото беше възможно.
— Норийоши не се е самоубил. Убили са го.
Тя се втренчи в него. На лицето й първо се изписа изумление, после — плаха надежда.
— Убит? — гласът й премина в шепот: — Истина ли е? Откъде разбрахте?
— Не мога да ви кажа — отвърна Сано. Не знаеше дали може да й се довери, а и не искаше историята с аутопсията да плъзне из цяла Йошивара. — Но е истина — той коленичи до нея. — Искам да открия защо е бил убит и от кого. Ще ми помогнете ли?
— Как?
— Разкажете ми всичко, което знаете за Норийоши: произход, семейство, що за човек е бил. Кои са били враговете му и защо някой от тях е пожелал да го убие.
Глициния зарея поглед из стаята и прокара пръсти през косите си. Може би жестът бе нервна привичка, но всичко в нея събуждаше само една асоциация — секс. Луксозната стая с готовото легло, ефирният аромат на цветя, розовите й устни, слабите й меки ръце, които Сано неволно си представи как галят тялото му… Той помръдна сконфузен.
— Всички смятаха, че Норийоши е сметкаджия, егоист и сребролюбец — каза тя. — Само споменете името му и ще чуете това — тя се усмихна лукаво и се престори, че въображаема ръка отброява пари в дланта й. Простоватият жест изглеждаше нелеп за едно толкова елегантно момиче, но помогна на Сано да си представи как е изглеждал Норийоши в очите на другите. — Но с мен той беше различен… — тя замълча за момент и после продължи със снишен глас: — Дойдох в Едо от провинция Дева, когато бях на десет години. Баща ми ме продаде на един сводник, защото реколтата беше оскъдна и не можеше да си позволи да ме храни заедно с майка ми и четиримата ми братя. Започнах като слугиня в Божествената градина. Знаете ли какво означава това?
Сано кимна. Младите момичета, освен ако не се окажеха многообещаващи, бяха използвани в публичните домове буквално като робини — работеха най-изнурителната работа само срещу оскъдна храна и подслон. Повечето умираха, преди да достигнат зряла възраст; оцелелите можеха само да мечтаят да се издигнат до слугини или второкласни проститутки. Много рядко някои от тях ставаха знаменити първокласни юджо, а само единици успяваха да получат независимостта си от мъжа, който ги притежаваше.