— Запознах се с Норийоши година по-късно, когато дойде да остави няколко шунга, които дамите да показват на своите клиенти. Отби се в кухнята за чаша чай, а аз бях там и белех зеленчуци — при този спомен усмивка докосна устните на Глициния. — Той ме попита как се казвам и откъде съм. Вероятно е знаел, че съм гладна — бях толкова слаба, че ребрата ми се брояха… — тя докосна гладката сочна плът при ключиците си. — И косата ми бе почнала да окапва. От този ден нататък редовно ми носеше храна, когато никой не гледаше. Страхувах се, че ще престане, но той не спря. Скоро възвърнах силите си и се възстанових. Косата ми израсна отново. И Норийоши започна да ме придружава, когато излизах да изпълня някоя поръчка. Разсмиваше ме с шегите си. Учеше ме как да вървя, как да се усмихвам, как да разговарям с мъжете. Сигурно съм си учила уроците добре, защото един ден моят собственик каза, че вече не е необходимо да работя в кухнята. Нареди на слугините да ме облекат в хубави дрехи. И оттогава… — тя направи жест към стаята и себе си: — Останалата част от историята ви е известна.
— Да — отвърна Сано.
Можеше да си представи как Норийоши с окото си на художник е забелязал скритите заложби у Глициния. Беше я спасил от жестока съдба. Но не безкористно: без съмнение е очаквал тя да му е задължена, за да може да се възползва от услугите й. Сано сведе поглед към деколтето на кимоното й, откъдето започваше нежната извивка на гърдите й. Кръвта нахлу в слабините му. За момент почти завидя на мъртвия.
Острият поглед на Глициния бе изпълнен с упрек.
— Знам какво си мислите — възкликна тя. — Само че не беше така. Норийоши никога не ми е бил любовник. Той предпочиташе мъже, ако искате да знаете.
Това обяснява рисунката на писалището му, помисли си Сано.
— Когато чух за шинджу, се ядосах — каза Глициния тъжно. — Не защото се е влюбил в онова момиче, или защото тя го е накарала да я желае така, както никога не бе пожелавал мен. А защото не ми беше казал нито дума. Изобщо не бе споделил, както правеше за всичко останало. И сега, като ми казвате, че е бил убит… — тя преглътна, — се срамувам от гнева си…
Сано тактично отмести поглед, докато тя се бореше да сдържи сълзите си. Тъкмо бе попитал кои са враговете на Норийоши, когато някой похлопа на вратата.
Глициния скочи на крака:
— Бързо! Бързо! — тя отвори вратата на шкафа и с жест подкани Сано да влезе вътре. — Това е клиентът ми. Не бива да ви вижда тук.
От вътрешността на шкафа Сано чу как тя отвори вратата. Долови приглушен мъжки глас и извиненията на Глициния:
— Съжалявам… неразположена… Може би утре вечер… Много благодаря.
Шумолене на коприна, докато се прегръщаха. Как ли би се чувствала в неговите обятия? Въздъхна с облекчение, когато вратата се затвори и прекъсна фантазиите му. Измъкна се от шкафа и видя как Глициния безцеремонно захвърли на тоалетката подаръка от клиента — копринено ветрило.
— Враговете на Норийоши? — повтори тя в отговор на въпроса му, след като двамата седнаха отново. — За кои искате да знаете? За всички или само за най-лошите?
— Започнете с най-лошите.
Глициния се намръщи, сякаш се мъчеше да реши кой да заеме челно място в списъка й.
— Кикуноджо — каза тя най-накрая.
— Кикуноджо? — повтори Сано сащисан. — Актьорът от Кабуки? Защо му е да убива Норийоши?
Тя сви рамене:
— Норийоши понякога… приемаше… пари от хората… срещу това, че пазеше тайните им.
Изнудване. Неизречената грозна дума увисна между тях. Сано видя как Глициния се изчерви. Съжали я, че й се налага да говори за несъвършенствата на приятеля й. Но руменината и учестеното й дишане засилиха собственото му вълнение. За да прикрие неудобството си, Сано попита припряно:
— Значи Норийоши е получавал пари, за да мълчи. Само от Кикуноджо ли?
— Не, има и друг. Един сумист, но не му знам името.
— Норийоши получи ли някакви пари малко преди да умре? — попита Сано, докато си мислеше за златото, което бе намерил в стаята на художника. Очите на Глициния се замъглиха:
— Може и да е получил. Беше ми казал, че скоро ще има достатъчно пари, за да изплати дълга ми към Божествената градина и да отвори собствена галерия… Обеща, че ще я управляваме заедно. Даже беше избрал и постройката… Със стаи отзад, където да живеем… Не знам дали наистина бе успял да събере парите…
Сано реши да не й казва за златото, което Любителя на вишни си бе присвоил. Само щеше да й стане болно, пък и сумата действително бе значителна, но съвсем недостатъчна за подобно начинание. Излиза, че Норийоши е очаквал много повече. От кого ли? Дали Кикуноджо го бе убил, за да не му плати?