— Да, възможно е Кикуноджо да е убил Норийоши — каза Глициния, сякаш прочела мислите му. — Няколко пъти го е заплашвал. А колкото до другите му врагове… — тя припряно изброи няколко имена на самураи и на хора от простолюдието, които Норийоши бе изнудвал, обиждал или мамил, — мисля, че никой от тях не би спечелил кой знае какво от смъртта му.
Най-накрая някаква информация, която можеше да отнесе на съдията Огиу. Сано се поклони и рече:
— Моите искрени благодарности, госпожице Глициния. Ще направя всичко, което е по силите ми, убиецът на Норийоши да бъде изправен пред съда.
Той стана да си върви. Само че просто нямаше сили да откъсне очи от нея. Лицето й го притегляше като с магнит, тялото й го омайваше и изпълваше с копнеж, присъствието й разливаше по вените му сладка нега. Той спря безпомощен и смутен.
— Почакайте — Глициния го хвана за ръкава. — Не ме оставяйте сама. Останете с мен тази нощ.
При мисълта да прекара цялата нощ с нея тялото му изтръпна от неистовото желание да я притежава. Той се извърна, за да скрие възбудата си. Осъзна, че през цялото време, откакто бе прекрачил прага на стаята й, тя го бе прелъстявала — деликатно и съвсем преднамерено. Но сигурно цената й съвсем не беше по джоба му.
— Съжалявам — успя да изрече. — Моля ви… не ме карайте да се унижавам с признанието, че съм твърде беден, за да ви имам…
Тя се усмихна едвам и бавно го погали по ръката:
— Но… аз не искам нищо… — другата й ръка пропълзя по гърдите му. — Нищо, освен… вас.
— Но как?… Защо? — Сано не можеше да повярва, че юджо от нейния ранг, пред която коленичат най-богатите и могъщи мъже в Едо, ще пожелае точно него. Стига си питал, крещеше тялото му, настръхнало от допира й.
— Защото с вас не съм принудена да крия мъката си.
Тя отстъпи назад и с грациозен жест развърза колана си. Кимоното се свлече по тялото й. Остана пред него в зашеметяващата хубост на голотата си — изящно изваяни ръце и нозе, безукорно гладка кожа, обръснат пубис според изискванията за всички юджо. Парфюмът й хармонично допълваше естествения й мирис — завладяващ и опияняващ. Тя взе ръцете му и ги положи върху гърдите си. Щом пръстите му докоснаха зърната й, от гърлото му се изтръгна стенание. В следващия миг тя впи устни в неговите и той се дръпна изненадан; никога досега не бе опитвал сепун[40], целуване — екзотична практика, донесена в Япония от прогонените чужденци варвари.
— Няма да боли — прошепна тя и той усети топлия й дъх върху устните си. В гласа й трепна стаен смях.
В началото сепун му се стори отблъскващо. После желанието му се разгоря и той отвори уста, за да пусне нейния изучаващ език. Кой би предположил, че тази възмутителна размяна на дъх и слюнка може да бъде толкова възбуждаща? Той се отдръпна само колкото да захвърли дрехите си, и после отново прилепи устни до нейните, а ръцете му възобновиха пътешествието си по гърдите и ханша й. Свлякоха се заедно на футона и тя притисна тяло в неговото с пламенност, която го учуди. Сано прекрасно знаеше какви майсторки са юджо — вещи в разговорите с клиента, обучени за всякакви случаи и особености, ненадминати в сложни изпълнения с костюми, афродизиаци и играчки, артистки в любовното изкуство, обиграни за най-ласкателни викове на върховен екстаз. Но сега — сигурен бе — нейните въздишки и извивки на тялото не бяха просто сценично майсторство. Или бе изпаднал в крайна заблуда? Не, това не бе само безстрастна техника! Тя галеше гърдите и слабините му с изконното желание на жената за мъж. Не бе възможно да изиграе онази разпалена страст, която ръцете му усетиха в твърдите зърна на гърдите й, във влажната бездна между бедрата й. За момент се запита защо тя се различаваше от останалите юджо. Това ли бе тайната на успеха й, специалната й дарба — умението да изпитва страст към мъжете, с които се любеше? Или просто в този миг се опитваше да погребе мъката си по Норийоши, отдавайки се на някого, когото не бе длъжна да забавлява. Причините нямаха значение. Пламенното й желание го отведе пред дверите на върховния екстаз и почти в несвяст той потъна в нея. И изобщо престана да мисли.
Не помнеше кога е заспал. Сега трепна и се събуди от тихи ридания. Седна на футона и отметна завивките. Отправи поглед към ъгъла, където пламъкът на свещта образуваше светло петно.
Загърната в бяла роба, Глициния бе коленичила пред ниска масичка, отрупана с плодове, цветя и топящи се свещи. Между тях имаше и някакви други неща и тя бе свела глава точно над тях. Устните й безмълвно потрепваха, а по лицето й се търкаляха сълзи. Сано изпълзя от футона и се приближи до нея. Видя памучна лента за коса, лула и колода карти за игра. Картите, всяка с миниатюрна шунга на гърба, никак не подхождаха за будисткия й олтар, но Сано се досети, че бяха рисувани от Норийоши. Сигурно лентата и лулата също бяха негови. Глициния, в своите бели траурни одежди, се молеше за духа на Норийоши.