И двамата трепнаха. Смутен, Сано се опита да каже нещо. Не беше свикнал да вижда така открито изживявана мъка; повечето хора криеха чувствата си дори на погребение. Може би трябваше да я остави насаме. Но не можеше да си тръгне, без да й благодари за случилото се между тях. За миг той сложи ръка на рамото й.
— Иди си в мир в своя нов дом, Норийоши — изрече едва чуто Глициния. После се извърна към Сано. Кръглите й очи бяха извор на скръб, носът и устните й бяха подпухнали от плач.
Сано усети как мъката й отекна в собствените му гърди.
— Съжалявам — каза той неловко. Опита се да я притегли в обятията си, но щом я докосна, тя се дръпна рязко.
— Единственият ми истински приятел е мъртъв — извика тя, а в думите й заискри внезапно бликнал гняв. — И как го почетох аз? Прибрах в леглото си първия срещнат йорики — задави я разтърсващо ридание. — Вие, дето хич не ви е грижа за хорската болка! Идвате тук, задавате въпроси и се правите на много загрижен. Но никога не търсите справедливост за простите хора, за онези, които не могат да си платят или да повлияят на управниците. Ще се върнете на писалището си и ще напишете едно сбито изложение как е умрял селякът Норийоши. Шинджу. Просто и ясно. Без разследване, без усложнения, без да обезпокоите и богаташкия род на онова момиче… После ще опозорите трупа на Норийоши и край! А убиецът му ще се разхожда безнаказано!
— Напротив — прекъсна я Сано. — Не възнамерявам да оставя убиеца на Норийоши да се измъкне. Ще има справедливост… — докато говореше, мисълта за съдията Огиу, за Кацурагава Шундай и за баща му го накара да трепне вътрешно.
Глициния зарови лице в шепите си.
— Оставете ме — прошепна тя.
Сано се облече и тихо си тръгна. В Двореца на божествената градина забавленията продължаваха, навън Наканочо кипеше от живот с несекващи тълпи и веселие под нощното небе. Но главната порта бе затворена. Посещението у Глициния явно е било много по-дълго, отколкото му се бе сторило, и сега, заедно с всички останали в Йошивара, Сано бе заключен се вътре за през нощта.
Той се отправи унило към по-бедната част на квартала да търси някоя страноприемница, където да дочака утрото. Час по-късно, докато лежеше на сламеника, заслушан в пиянското хъркане на другите деветима мъже, с които делеше стаята, го обзе силен смут. Чувстваше се виновен, задето се бе възползвал от покрусата и скръбта на една самотна жена. Какво обезщетение би могъл да й предложи за болката, която й бе причинил?
Какво друго, освен всичките си усилия, за да изправи пред съда убиеца на Норийоши?
Осма глава
Този път разговорът на Сано със съдията Огиу се състоя не в съда, а в личния кабинет на магистрата. Утринното слънце струеше в стаята. Възрастният слуга на Огиу се суетеше около тях, докато сервираше чая. Те бяха коленичили върху копринени възглавнички, но въпреки ведрата атмосфера Сано продължаваше да се чувства като на съд.
— Ваша светлост, с цялото си уважение моля да ми позволите да продължа разследването на смъртта на Ниу Юкико и Норийоши — изрече пламенно той.
Сано дълго се колеба дали да се обърне към Огиу днес или да изчака, докато събере повече факти, подкрепящи тезата му. Накрая реши, че е по-добре да не отлага — откровеността бе най-малкото, което дължеше на своя началник.
Огиу не отвърна нищо. Продължи да стиска купичката с чай в двете си съсухрени ръце и да вдишва парата, която се издигаше от нея. Днес съдията бе облечен официално — черно хаори с широки подплатени рамене върху черно кимоно, щамповано с кръглия фамилен герб. Строгите одежди подчертаваха колко бледа и суха бе кожата му. На фона на цветния стенен пейзаж той изглеждаше като черно-бял портрет на свой древен предшественик.
— Радвам се, че ме посетихте — обади се накрая Огиу. — Изглежда, имаме доста неща за обсъждане.
Сано се опита да почерпи надежда от безстрастния тон на началника си:
— Да, ваша светлост.