От тълпата наоколо се разнесе глас:
— Ако си беше направил труда да поговориш с него, щеше да разбереш!
Някой друг извика:
— Той е просто един безобиден просяк!
Тълпата зашумя утвърдително.
— Млъкнете! — дошинът се извърна към тълпата и възгласите стихнаха. После отново погледна към Сано. — Палежът е сериозно престъпление — заяви той докачено. — Някой трябва да плати.
За момент Сано почувства такова отвращение, че не можа да каже нито дума. Този пазител на реда, а и много негови колеги, както сочеха слуховете, повече се вълнуваше да намери изкупителна жертва, отколкото да разкрие истината. Прииска му се да го скастри за това, че претупва задълженията си. После видя как със свободната си ръка дошинът посяга към късия меч. Даваше си сметка, че единствено рангът му го възпира да го нападне — защото го бе унизил пред помощниците му и пред гражданите. Още с встъпването си в длъжност си бе спечелил враг. В името на мира Сано се задоволи да приключи с думите:
— В такъв случай трябва да открием истинския подпалвач. Ти, твоите хора и аз ще разпитаме свидетелите.
Сано проследи с поглед как дошинът и помощниците му се отдалечиха и се смесиха с тълпата. Обзе го странно въодушевление. Бе поправил явна несправедливост и вероятно бе спасил човешки живот. За първи път си даде сметка, че постът на йорики предлага много възможности за дирене на истината и духовно удовлетворение в случай на успех. Дори повече, отколкото работата му като учен, потънал в размисъл над древни документи. Само че колко ли още врагове щеше да си спечели…
Беше ранен следобед, когато Сано се завърна в административния район, разположен в Хибия, на югоизток от замъка Едо. Това бе представителният квартал — там живееха и работеха висшите служители на града. Куриери, стиснали навити на руло документи, задминаваха Сано, докато яздеше по тесните улички между кирпичените зидове, ограждащи просторните къщи с керемидени покриви. Сановници в ярки пищни копринени одежди се движеха по двойки или на групи и обсъждаха държавните дела или последните слухове от политическия живот. Забързани слуги се щураха с подноси, отрупани с лъскави кутии за обяд. Уханието от тези пълни с деликатеси кутии накара Сано да си спомни с погнуса мазното фиде, което бе изял при един павилион на връщане. Но разследването на палежа отне повече време, отколкото бе предполагал, и бързият, макар и неприятен обяд бе единственият начин да се върне в канцеларията си, без да закъснява повече. На входа на полицейското управление го пресрещна запъхтян куриер и сведе глава в припрян поклон:
— Йорики Сано сан. Моля ви, господарю, съдията Огиу би искал да ви види незабавно. В съдилището, господарю — и отправи към Сано въпросителен поглед в очакване на отговор.
— Добре. Свободен си.
Повикване от съдията не търпеше отлагане. Сано смени посоката.
Къщата на магистрат Огиу бе една от най-големите в околността. При портала Сано се представи на двамината стражи, остави им коня си, влезе в двора и се промъкна сред събралата се неголяма тълпа граждани. Някои бяха дошли, за да потърсят справедливост от съдията; други, придружавани от дошини и с вързани ръце, очевидно очакваха присъда.
Сано се спря пред главния вход на дългата ниска постройка. Прозорците бяха обезопасени с дървени решетки. Стрехите хвърляха дълбоки сенки върху верандата. Мрачният зловещ вид на сградата съответстваше на често безмилостните присъди, произнасяни вътре. Градината с угасени фенери и подобни на скелети оголели от зимата дървета му напомняше гробище. Сано тръсна глава, за да отпъди въображаемата картина, и отвори масивната, украсена с дърворезба врата.
— Ковач Горо — сухият глас на съдията Огиу отекна в дългата зала точно когато Сано влизаше. — Разгледах всички представени показания и улики за престъплението, в което си обвинен.
Сано отиде да изчака в дъното на помещението при самураите, които охраняваха съдебната зала. В отсрещния край съдията Огиу коленичи на подиума. Слаб и възрастен, с увиснали рамене, той сякаш се губеше в пищните червено-черни копринени поли на тогата си. Лампите от двете страни на писалището му го осветяваха, сякаш бе актьор на театрална сцена. Останалата част на помещението тънеше в сумрак. Точно пред подиума се намираше ширасу[11], част от пода, покрита с бял пясък, символ на истината. Там коленичеше обвиняемият с вързани китки и глезени. От двете страни на ширасу коленичеха двама дошини. Оскъдната публика — очевидците, семейството на обвиняемия и старейшината на неговата махала — стояха в редица към дъното на залата.
11