— Всичко доказва, че ти си убиецът на своя тъст — продължи Огиу.
— Не! — изтръгна се вик от обвиняемия. Той се сгърчи на рогозката и опъна въжетата, с които бе овързан.
Присъстващите зашумяха. Някаква жена рухна на пода, обляна в сълзи.
Огиу извиси глас над гълчавата и произнесе:
— Осъждам те на смърт. И за да сподели твоя позор, семейството ти ще бъде прогонено от тази провинция — той кимна към двамата дошини, които скочиха на крака и изнесоха крещящия затворник през задната врата. Разсилните избързаха напред и проводиха зрителите вън от помещението. Тогава Огиу извика:
— Сано Ичиро, елате тук.
Сано се приближи и коленичи зад ширасу леко обезпокоен. Огиу току-що бе осъдил един човек на смърт, бе прокудил семейството му и въпреки това изглеждаше невъзмутим. Съдията бе служил на правосъдието близо трийсет години — толкова много дела бяха минали през ръцете му, че едва ли вече нещо можеше да го разстрои.
Сано се поклони и попита:
— С какво мога да ви услужа, ваша светлост?
Огиу въртеше из бледите си паякоподобни пръсти четириъгълния магистратски печат, на който бяха означени рангът и инициалите му. Съсухреното му лице с увиснали клепачи изглеждаше болезнено жълтеникаво на мъждукащата светлина на лампата, а голото му теме, осеяно със старчески петна, приличаше на пъпчив пъпеш.
— Палежът е сериозно престъпление — тихо проговори Огиу, загледан в печата. Замълча за миг и после добави: — Но и твърде обикновено.
— Да, ваша светлост — отвърна Сано, като се чудеше защо ли го бе повикал Огиу. Едва ли само да си разменят банални истини.
Но Огиу явно спазваше обичая в средите на аристокрацията да не се пристъпва направо към въпроса. Коленичил в съдебната зала, Сано се почувства така, сякаш на съд бе подложен самият той — или по-скоро способността му да схваща бързо дори от недомлъвки.
— Добре ще е такива важни, но примитивни проблеми да бъдат оставени на по-нисшите класи. Защото за нещастие действията на един човек имат способността да оказват неблагоприятно въздействие върху други… — Огиу извърна глава и отправи поглед към северните прозорци в посока към замъка.
И тогава Сано разбра. Едо гъмжеше от шпиони и информатори — огромна разузнавателна мрежа, която помагаше на шогуна да държи народа в безпрекословно подчинение. Несъмнено някой бе започнал да докладва на Огиу за Сано още от мига, в който бе встъпил в длъжността на йорики. Този някой трябва да е бил сред тълпата на мястото на пожара. И Огиу току-що му бе намекнал, че човек от неговия ранг, принизил се да върши работата на обикновен дошин, петни цялото управление, като пренебрегва установената йерархия. Да противоречиш на вишестоящия, бе голямо провинение, но Сано се почувства длъжен да се защити:
— Ваша светлост, ако не се бях намесил, дошинът и хората му щяха да арестуват невинен човек — възрази той. — След като разпитахме очевидците, получихме описание на истинския подпалвач и…
Огиу вдигна пръст, давайки знак на Сано да замълчи. Жестът бе равносилен на открито порицание. Но вместо да продължи да говори за разследването, Огиу смени темата:
— Вчера имах честта да пия чай с Кацурагава Шундай.
Съдията едва забележимо наблегна върху името. Сано се дръпна като ужилен. Всякакви по-нататъшни възражения застинаха на устните му. Кацурагава бе неговият покровител, човекът, който му бе ходатайствал за този пост.
Преди повече от век, през гражданската война, прадядото на Сано, васал на служба при владетеля Кии, бе спасил живота на друг воин — глава на фамилията Кацурагава. По-късно състоянието на Кацурагава се умножило, а родът на Сано рязко обеднял, но въпреки това семействата им останали свързани. Сега Сано си спомни как наскоро баща му бе решил да се възползва от този стар дълг…
Заведе го на среща с Кацурагава в градската хазна. Коленичиха в разкошния му кабинет и получиха по купичка чай.
— Не ми остава още много живот, Кацурагава сан — промълви баща му. — Затова искам да ви помоля за помощ. Отнася се за сина ми. Нямам състояние, което да му оставя, а той е обикновен преподавател без особени перспективи и таланти. Не се и съмнявам обаче, че при вашето влияние…
Кацурагава не отговори веднага на неизречения въпрос. Запали лулата си и хвърли изпитателен поглед към Сано. Накрая заяви:
— Ще видя какво мога да направя.
През цялото време Сано стоя с поглед, прикован в своята купичка чай. Надяваше се Кацурагава да не направи нищо, защото знаеше, че синовният дълг повелява да приеме каквото му се предложи, а той не искаше да изостави любимата си професия. От друга страна, идеята за някаква облага от покровителството на Кацурагава не му изглеждаше чак толкова непоносима. В мирно време самураите не можеха да се издържат само с меча си. Шансът му за материално обезпечение зависеше от възможността да получи пост в държавната администрация, а за това трябваха не само способности, но и здрави връзки.