Двадесет и първа глава
Беше жена c широко отворени от страх очи. Тя отвори уста, за да изпищи. Инстинктът взе връх над разума — без да разсъждава, Сано я сграбчи и я завлече в гората, далеч от къщата. Притискаше я здраво до себе си и с една ръка запушваше устата й, а с другата държеше кинжала пред лицето й. Тя скимтеше и риташе. Той усети как бясно бие сърцето й, докато се опитваше да се изтръгне от хватката му.
— Няма да ти сторя нищо лошо — прошепна той в ухото й. — Моля те, недей да крещиш!
Милостиви Буда, не искаше да я убива, но не можеше да й позволи да вдигне тревога. Със закъснение я позна — слугинята на Ниу.
— Охиса, аз съм йорики Сано. Дойдох в яшики и после на погребението на госпожица Юкико. Ще мълчиш ли, ако те пусна?
Тя кимна и изхлипа. Престана да се съпротивява и Сано я пусна предпазливо, готов всеки миг да я сграбчи отново. Охиса се обърна към него и кимна към къщата:
— Пак го прави, нали? — попита шепнешком.
Лицето й се сгърчи, сякаш всеки миг щеше да се разплаче.
— Пак? Значи го прави често… убива деца за собствено удоволствие? — Сано изживя отново шока от сцената, в която младият господар преряза гърлото на момчето. — Юкико знаеше ли за това?
— Не, не! — размаха ръце слугинята и Сано се изненада, че Юкико не е знаела. После Охиса поясни: — Господарят не ги убива. Само ги порязва малко и после ги пуска да си ходят.
Сано не й повярва. Изтича обратно до къщата и надникна през дупката. Господарят Ниу седеше на колене в средата на стаята с гръб към Сано, наметнат с бяло долно кимоно. До него двама пазачи увиваха момъка в одеяло. Очите на момчето бяха все така затворени, но той тихо стенеше. Повърхностният разрез, изчистен от кръвта, обрамчваше гърлото му като червена нишка.
Облекчението изтръгна от Сано дълбока пресеклива въздишка. Той прибра кинжала в ножницата си и се върна при Охиса.
— И аз първо не бях разбрала — изхлипа тя. — Затова вината, че госпожица Юкико е мъртва, е моя.
— Какво искаш да кажеш? Не си я убила ти… нали?
Сано я погледна изпитателно.
Охиса отново избухна в сълзи. Сано я хвана за раменете и я разтърси здраво.
— Кажи ми какво имаш предвид!
Риданията й секнаха изведнъж и тя се втренчи в него слисана и възмутена. После избухна.
— Госпожица Юкико умря, защото аз мислех, че младият господар убива момчетата — тя отметна глава назад. — Честта изисква сама да си отнема живота, но аз съм страхливка. Затова арестувайте ме, моля ви!
Сано я пусна и хвърли напрегнат поглед към къщата.
— Защо не ми обясниш всичко подред?
Изгаряща от нетърпение да сподели тайните си, Охиса избликна в порой от думи:
— Дойдох да работя за господарката миналата есен — каза тя. — След като прекарах три седмици в яшики, икономът ме прати тук да прислужвам на младия господар. Времето беше топло. Прозорецът на къщата беше отворен и аз случайно надникнах вътре. Видях… каквото и вие. Две вечери по-късно… същата работа, само че с друго момче. Реших, че ги убива. Цялата тая кръв, пък и те лежаха тъй неподвижни. По-късно слугите идваха и отнасяха момчетата. Първо не казвах на никого. Не е редно да издавам собствения си господар. Но след третия път вече не можех да мълча и казах на госпожица Юкико, която беше много мила с мен… — гласът на Охиса секна.
— И какво направи тя? — нетърпеливо попита Сано.
— Не ми повярва. Обичаше брат си и не можеше да допусне нищо лошо за него. Но сигурно е искала лично да се увери. Следващия път, когато младият господар дойде тук, тя го проследи. Аз бях там… — тя посочи към прозореца — и наблюдавах, когато тя пристигна. Отвори вратата, без да чука и влезе в стаята — Охиса преглътна.
Сано се сети, че Мидори бе споменала за една нощ, в която Юкико била излязла съвсем сама. Тогава това му се бе сторило несъществено. Сега вече знаеше, че е дошла тук. Възхити се на смелостта на Юкико.
— А младият господар пак е бил с момче — предположи той.
Охиса енергично кимна.
— Момчето имаше срязвания на гърлото и гърдите. Младият господар точно се обличаше. Когато видя госпожица Юкико, много се вбеси. Скара й се, че влиза в стаята му без позволение, и я зашлеви през лицето. Юкико се разплака. Попита го как смее да убива невинни момчета и го умоляваше да престане. Аз също се разплаках, толкова ме беше страх. Младият господар се разкрещя, че момчетата са само упоени, а не мъртви, и че не им правел нищо лошо. Точно в този миг момчето се окопити и седна. Видя госпожица Юкико и младия господар, видя раните по тялото си и се разкрещя: «Какво сте ми сторили? Кои сте вие? Къде съм?» Госпожица Юкико също изпищя. Господарят им нареди да млъкнат. О, беше бесен. И понеже момчето не преставаше да крещи, той… той… — гласът на Охиса стана толкова тих, че Сано трябваше да се приведе към нея, за да чува. — … грабна меча си и му отсече главата — тя зарови лице в шепите си и избухна в ридания.