Сано поклати глава и мислено довърши историята. Оплисканата с кръв стая. Ужасът, залял Юкико. Охиса, свита от страх пред прозореца отвън. Господарят Ниу, угасил гнева си с този внезапен изблик на насилие и изправен пред задачата да прикрие убийството. Защо тогава предпочита момчета от собствената си класа вместо ета или други от простолюдието, които би могъл да убива безнаказано?
— Госпожица Юкико припадна — продължи през плач Охиса. — Младият господар повика хората си да изнесат госпожица Юкико от стаята. После дойдоха слугите и отнесоха тялото на момчето. Когато си тръгнаха, чух госпожица Юкико да плаче в коридора. А младият господар изкрещя: «Ако кажеш някому, ще те убия!»
Ето добър мотив, защо младият Ниу е отнел живота на собствената си сестра. Вероятно Норийоши също е разбрал за убийството — като е шпионирал или когато Ниу не е върнал доставеното му момче.
— Той знаеше, че тя ще каже на някого, и затова я уби — прошепна Охиса, потвърждавайки предположението на Сано. — А ако бях проговорила аз, сега тя щеше да е жива. Мой дълг бе да се жертвам за нея, а аз не намерих сили. Духът й ме преследва в сънищата ми. За да му дам покой, трябва да умра. Затова моля, арестувайте ме!
Сано я хвана.
— Не е твоя вината, Охиса — успокои я той. — Ако това, което казваш, е истина, младият господар е единственият виновник за смъртта на госпожица Юкико. Ще ми помогнеш ли да го разобличим и да го накараме да си плати?
Охиса зяпна слисана.
— Аз ли? — прошепна тя. — О, не!
— Само така можеш да успокоиш духа на госпожица Юкико — настоя Сано. — Моля те.
— Но какво мога да сторя аз?
— Ела утре с мен пред съвета на старейшините — каза Сано. — Разкажи им какво си видяла. Те ще осъдят справедливо младия господар Ниу.
Очите на Охиса потъмняха. Сано я наблюдаваше как премисля предложението. Накрая тя поклати глава:
— Не, не мога да предам господаря си. Той ще си отмъсти на семейството ми, а аз не мога да допусна такова нещо — тя отстъпи няколко крачки. — Вече трябва да тръгвам… Отсъствах твърде дълго… ще ме търсят.
Сано си даваше сметка, какъв риск я кара да поеме, но реши да опита още веднъж:
— Господарят Ниу сигурно подозира, че ти знаеш за убийството — предположи той. — Наясно е кой е бил тук онази нощ. Засега те е оставил жива, защото колкото по-малко слуги знаят за странните му привички, толкова по-добре. Дори и да продължиш да мълчиш, той може да реши, че все пак е по-сигурно да те убие, точно както е постъпил с госпожица Юкико. Единственият начин да защитиш и себе си, и семейството си е да го предадеш на властите, преди да е пристъпил към действие. Не разбираш ли?
Охиса стоеше безмълвна. Местеше поглед отчаяно, сякаш се опитваше да съзре друга възможност, освен току-що описания сценарий. Накрая каза:
— Добре. Младият господар се връща в Едо утре сутрин. Ще дойда с вас пред съвета на старейшините.
— Благодаря ти, Охиса — Сано скри облекчението си зад деловия тон. — Искаш ли да се видим някъде по пладне? Пред магазина на Мусаши, майстора на мечове?
— Да. Добре. Довиждане — Охиса се поклони припряно, обърна се и пое забързана към постройките за прислугата.
Сано я изпрати с поглед. Дали щеше да промени решението си до утре? Сега нямаше време да се тревожи за това. До този момент късметът бе на негова страна, но трябваше да се махне, преди да го открият. И все пак се поколеба. Пазачите говореха за нещо по-различно, господарят Ниу беше явно нетърпелив, пък и подготовката за пиршеството… Какво ли всъщност предстоеше?
Сано запълзя през гората към фасадата на къщата. Приклекна зад няколко дебели ствола и продължи да наблюдава. Скоро от външната страна на зида се разнесе конски тропот. Портите се отвориха и пропуснаха двама самураи на коне. След малко пристигна друга двойка, а след тях — самотен ездач. Последваха други, все по двойки или поединично. Много скоро пред вратите вече имаше двайсетина коне. Сано изгаряше от желание да надзърне в къщата. Това събиране вероятно криеше някаква цел — иначе защо господарят Ниу ще го организира тук, след като имаше далеч по-големи удобства в имението в Едо.
Внезапно отляво се появиха две светли петна — двама стражи с фенери се приближаваха към мястото, където бе срещнал Охиса. След миг долови гласовете им: