— Той е прав!… Не! Няма да стане!… Няма време за губене, трябва да действаме!… И аз съм против!…
— Достатъчно! — младият господар Ниу, който наблюдаваше с тънка усмивка как другарите му спорят, сега ги накара да млъкнат с една-единствена безапелационна заповед.
Те се подчиниха със смес от страх, уважение и възхита. Сано мислено се удиви какво магнетично въздействие упражняваше синът на владетеля Ниу над събралите се мъже. Дребното му тяло изглеждаше внушително, очите му искряха, дори кожата му, все още румена от скорошното сексуално изживяване, издаваше вътрешен огън, който се предаваше на присъстващите. За какъв ли заговор ги бе събрал? Сано се запита дали всичко това имаше някаква връзка с убийствата или той ненужно рискуваше живота си да подслушва.
— Край на дискусиите! — отсече господарят Ниу и се изправи с лека несигурност. — В случай че сте забравили, нека ви напомня защо е наложително да действаме и какво трябва да спечелим.
Гласът му се повиши — и като височина, и като сила. Той бе господар на положението в стаята и докато крачеше по подиума, останалите седяха като приковани към местата си.
— Омръзнало ни е до смърт от репресиите на нашите потисници. Бащите и дедите ни са лишени от собствените им феодални владения, от наследството на предците им и принудително са изтикани в по-малки и по-неплодородни земи. Страдат от униженията на наложеното временно пребиваване в Едо и от арестите по именията им. Нямат право да идват и да си отиват, когато пожелаят…
Сред мъжете премина гневен ропот. Гърбовете се изправиха, юмруците се свиха.
— Нима трябва все така да позволяваме на Токугава да източва богатствата ни, нима трябва да плащаме за поддръжката на неговите замъци, пътища, водопроводи? — господарят Ниу извиси глас. — Защо да финансираме правителството? За да може шогунът да пилее парите ни за харема си от млади самураи и актьори? Защо позволяваме да ни диктува как да обзавеждаме домовете си и дори как да се обличаме? Трябва ли да понасяме да ни шпионира? И да търпим отвратителния тормоз на инспекторите му, когато пътуваме по Токайдо?
Ропотът премина в яростна гълчава.
— Няма да търпим повече! — изкрещя някой.
Другите мъже подеха вика му и млъкнаха едва когато господарят Ниу отново извиси глас.
— Токугава Цунайоши е безпомощен глупак, който оставя дворцовия управител Янагисава да се разпорежда с държавата и войската, докато той се забавлява с жените и дъщерите на министрите си. Насилственият му мир, рано или късно, ще ни принизи до моралната му поквара. Ще му позволим ли да ни лиши от законното ни право — да служим на честта си, като воюваме?
— Не! Не! Долу Токугава!
Сано с усилие успя да потисне изненадата си. Усети, че трепери от възбуда. Срещата, проведена в такова уединение, тайното пристигане на участниците и подстрекателската реч на господаря Ниу означаваха само едно — заговор срещу управлението на Токугава, държавна измяна! Ето за какво, ако бъде хванат, господарят Ниу ще бъде екзекутиран и опозорен. И цялото му семейство ще сподели наказанието му. Значи Юкико бе умряла, защото бе разкрила заговора. А Норийоши? Как бе узнал за конспирацията?
— Ще оставим ли Цунайоши да ни лиши и от самурайските ни ценности и наследство, като ни превърне в жалки бюрократи и в сбирщина най-обикновени безделници, които се бият по улиците от нямане какво да правят? — попита господарят Ниу.
— Не! — извикаха в отговор двайсетимата.
— Тогава трябва да действаме незабавно. Да се сражаваме, каквото е призванието ни по рождение. Да върнем на родовете си честта и славата, от която са били лишавани толкова дълго!
След като се съвзе от първоначалния шок, Сано усети скрит фалш в изпълнението на господаря Ниу. Краченето напред-назад, жестовете, гневът в гласа и честолюбивото изражение изглеждаха прекалено театрални. Той играеше пред своята публика като актьор, възползвайки се от техния основателен гняв към клана Токугава. Дали наистина го беше грижа за несправедливото отношение на шогуна към другите даймио и техните кланове?
Но мъжете откликваха с бурен ентусиазъм на сценичното му изкуство.
— Да! Да! — подът се разтресе, когато всички скочиха на крака. Наизвадиха мечовете си, размахаха ги над главите си и въздухът засвистя.
Господарят Ниу се пресегна зад цветния параван. Взе от там два предмета — изписан наполовина свитък и четка.
— Тогава е време да положим клетва! — обяви той.
Коленичи на подиума и остави до себе си свитъка и четката. Извади кинжала си. Стаята потъна в тишина. Той прокара острието по дланта си. Потопи четката в избилата кръв и положи инициалите си под текста. Лицето му по никакъв начин не издаваше болката, която вероятно бе изпитал, но някои от мъжете трепнаха. Един по един те се качваха на подиума, срязваха дланта си, подписваха се върху свитъка и се връщаха на местата си.