Внезапно иззад ъгъла се появи орда самураи на коне. Носеха знамена с герба на даймио Асано. Хората се разбягаха или побързаха да коленичат с изопнати напред ръце и притиснати о земята чела. Всички знаеха, че самураите имат право да посекат всеки, закъснял да коленичи пред процесията на такъв велик даймио. Сано не успя да прекоси улицата навреме и се наложи да коленичи до останалите хора. Колоната се проточи безкрайно: първо конници, после стотици слуги, след тях войници пешаци, накрая пищният паланкин на самия даймио. Сано бе принуден да изчака цялото шествие и когато улицата се освободи, от господаря Ниу нямаше и следа. Сано изруга лошия си късмет и хукна по съседните улички, разпитвайки собственици на магазини или пешеходци:
— Да сте видели оттук да минава млад самурай на кон?
Никой не му отговори утвърдително. Явно шествието бе погълнало цялото им внимание и един обикновен ездач не представляваше достойна за запомняне гледка.
Сано не се отчая. Изкачи се по паянтовата стълба на най-близката противопожарна кула и погледна надолу към гъмжащите улици. В далечината съзря няколко конници, но не успя да разпознае господаря Ниу в никого от тях. После, точно когато вече се готвеше да слиза, мярна позната фигура пред една странноприемница нататък по уличката. Беше Любителя на вишни. Оглеждаше се, сякаш търсеше някого. На рамото му се поклащаше голям вързоп.
Сано скочи тежко на земята и се завтече след него. Спомни си, че господарят Ниу бе казал на търговеца да си прибере парите днес. Може би двамата имаха уговорена среща? Е, ако Любителя на вишни не го отведе при господаря Ниу, Сано ще се върне пред работилницата за мечове да чака Охиса.
Търговецът на шунга непрестанно се озърташе, сякаш се страхуваше да не бъде проследен. Току свиваше внезапно зад някой ъгъл и се скриваше зад табелите на гостилниците и дюкяните. Шмугваше се в магазини или чайни, изчакваше малко, после надничаше, за да се огледа, и чак тогава отново излизаше на улицата. Веднъж се забави толкова дълго, че Сано се запита дали чайната няма и втори изход. Заобиколи карето точно навреме, за да забележи как Любителя на вишни се измъква от задната врата и бързо се отдалечава. За малко да го загуби на рибния пазар покрай канала до моста Нихонбаши. Любителя на вишни се сля с гъмжилото, но не след дълго Сано го мярна далеч пред себе си пред една сергия с водорасли. Сано се приближи и чу как Любителя на вишни крещеше на търговеца:
— Парите ми трябват сега! Върни ми ги!
— Нямам толкова — възрази мъжът.
Любителя на вишни изрева от отчаяние. Обърна се и хукна обратно. Сано се втурна след него. Защо ли Любителя на вишни така спешно се нуждаеше от пари, след като бе успял да измъкне от господаря Ниу цяло състояние? Може би трябваше да разпита търговеца на водорасли. Не, не биваше да изпуска Любителя на вишни.
Стигнаха до канала и Сано забеляза, че Любителя на вишни оглежда всяка лодка. По увисналите му рамене се разбра, че не бе намерил онази, която търсеше. Размени по две-три думи с няколко рибари и Сано долови откъслечни фрази:
— Виждал ли си… лодката трябваше да чака…
Хората само поклащаха отрицателно глава в отговор и скоро Любителя на вишни пое обратно към пазара. Прекоси улицата и се вмъкна в едно неугледно заведение с мръсни порутени стени.
Сано се поколеба дали да влезе. Надписът пред вратата приканваше: ВИНАГИ ПРЯСНО СУШИ. Любителя на вишни се забави. Сано реши да мине покрай прозорците на гостилницата, за да погледне вътре. Търговецът на шунга стоеше в края на тезгяха с гръб към вратата и разпалено разговаряше с някакъв мъж.
Помещението беше полутъмно и потънало в дим от лулите на клиентите. Сано влезе и се приближи към тезгяха, през две места от Любителя на вишни.
— Какво ще обичате? — извика готвачът към Сано.
— Нещо хубаво — отвърна той разсеяно и наостри уши към Любителя на вишни.
Търговецът на шунга бе оставил настрани вързопа си, погълнат изцяло от разговора:
— Да, зная, че са много пари и повече, отколкото се бяхме разбрали — в гласа му се долавяше тревога. — Само че на мен ми трябват, и то незабавно!
Събеседникът му не беше господарят Ниу, а дрипав сивокос дебелак. Сано напрегна слух да чуе отговора му. Лихвар ли беше? Или поредната жертва на търговеца за изнудване? Готвачът избра точно този момент да извика:
— Танцуващо суши, най-доброто в града — и плъзна по тезгяха една чиния към Сано.