В този момент една ръка тупна Сано по рамото.
— Сано сан!
Сано изпусна клечките, стреснат от собственото си име. Мигом се обърна да види кой го вика, и забеляза, че Любителя на вишни също рязко извърна глава.
— Какво ви води насам, господарю? Мислех, че сега работите за съдията. Йорики, нали такъв станахте? — беше жизнерадостният уличен търговец на риба от махалата на родителите на Сано.
— Шшш! — Сано му направи знак да замълчи, но бе твърде късно. Кикуноджо и Любителя на вишни гледаха право към него, а тревогата по лицата им недвусмислено показваше, че са го познали. В следващия миг те скочиха едновременно и се втурнаха в различни посоки. Кикуноджо профуча покрай Сано и изчезна през входната врата. Отвън тичешком захвърли неудобното наметало с подплънките, които му придаваха вид на дебелак. Любителя на вишни светкавично грабна вързопа си, шмугна се зад тезгяха и изчезна зад завесата, скриваща входа на кухнята.
— Вчера разговарях с майка ви — продължаваше търговецът, озадачен от странния поздрав на Сано. — Баща ви май не е добре, а? Много жалко. Следващия път като дойда, ще му донеса черен дроб от кит… Сано сан, за къде бързате толкова?
Сано хвърли някакви пари на тезгяха, за да плати храната си. Не му се нравеше мисълта да изпусне Кикуноджо, но трябваше да тръгне след Любителя на вишни и да научи повече за заговора. Махна завесата и се втурна в кухнята. Мина през задната врата и изскочи навън. Озова се на малка зловонна уличка, водеща към канала, и мярна в далечината забързаната фигура на Любителя на вишни.
— Чакай! — извика Сано. — Искам само да разговарям с теб!
Любителя на вишни продължи да бяга, но вързопът му пречеше. Сано стигна края на улицата точно навреме, за да види как Любителя на вишни прецапа през водата и се качи на една рибарска лодка.
— Почакай! — извика той отново.
— По-бързо, давай! — изкрещя Любителя на вишни към лодкаря и го подкани с толкова енергични жестове, че за малко да обърне лодката.
Рибарят оттласна лодката от брега и я насочи на изток, към река Сумида. Сано нагази до колене в студената мръсна вода на канала и се помъчи да ги стигне.
— Спри! — викна той към Любителя на вишни. — Трябва да ми кажеш нещо повече за заговора. Кога възнамеряват да убият шогуна? Къде? Как? Трябва да бъдат спрени, нима не разбираш? Чуй ме, моля те!
Любителя на вишни го ритна силно по ръцете:
— Махай се! Остави ме на мира!
Лодката се заклати и се обърна. Любителя на вишни и лодкарят се озоваха във водата сред пръски и ругатни. Сано спипа за яката блъскащия напосоки търговец на шунга. Топна главата му във водата веднъж, после пак и пак.
— Кажи! — всеки път, когато се озоваваше на повърхността, Любителя на вишни пръхтеше и стенеше, но клатеше глава и отказваше да говори. Сано го натисна под водата и го държа така, докато жертвата му почти престана да се съпротивява. Тогава го измъкна: — Кога! Къде? Как? — попита настоятелно.
Със зачервено лице и изцъклени от ужас очи търговецът на шунга поклати отрицателно глава и рече:
— Убий ме, ако трябва, но това няма да ти помогне. Хабер си нямам нито кога, нито къде или как господарят Ниу смята да убие шогуна!
Двадесет и трета глава
Охиса седеше с неохота в шивашкото ателие в имението на семейство Ниу и правеше дрехи за куклите на господарските дъщери, зорко следена от главната шивачка Ясуе. Уговореният час за срещата със Сано вече минаваше, мисълта й витаеше към оръжейната работилница, където той я чакаше, за да я отведе пред съвета на старейшините. Но нямаше друг избор, освен да седи и да шие.
— Щом свършиш това — каза Ясуе, — захващай другите — и тя махна с ръка към ярките платове, разстлани по пода. — До кукления фестивал остава още месец, а ние трябва да облечем двеста кукли. Не бива да докарваме лош късмет на къщата, като не сколасаме — докато говореше, очите й нито за миг не се откъсваха от Охиса.
Момичето въздъхна. До неотдавна щеше да се зарадва на подобна работа, защото й напомняше за щастливите дни от детството. Майка й и баба й бяха вдовици и изкарваха оскъдната си прехрана с шиене. Представи си ги и сега — как майка й въпреки умората благо и търпеливо я учи да крои и да шие, а сляпата й баба с топла усмивка я окуражава, докато сама като по чудо тропосва и подгъва дрехи, които не може да види. Когато Охиса стана на десет години, точно преди да напусне своя дом, за да се хване на работа, баба й я успокои с думите:
— Не плачи, Охиса. Ще ни дойдеш на гости в първия ден от Новата година, когато всички слуги получават позволение да посетят близките си.