Спря за миг да си поеме дъх. Накъде беше задната порта? Нямаше време за губене. Всеки момент Оаки щеше да отвори вратата на тоалетната и като види, че я няма, да съобщи на Ясуе.
Докато бързаше по тясна пътечка към задната порта, Охиса долови стържещ звук. Отваряща се врата? От устата й се изтръгна неволен вик. Обърна се рязко и паниката й малко се уталожи, когато видя източника на звука — клон, който драскаше по някаква стена. Почти беше стигнала до портата в отсрещния край на градината, когато дочу стъпки по чакъла зад гърба си. Без да спира, погледна през рамо. Понечи да извика, когато разпозна преследвача си. Но писъкът не успя да се изтръгне от гърлото й.
Невидимо въже изсвистя над главата й и се впи във врата й. В мозъка й избухна ален мрак, тя се закашля, започна да се задушава. Отчаяно вплете пръсти във въжето. В ушите й забуча кръв. Зъбите й се сключиха около езика в мъчителен спазъм. Посегна към ръцете на своя невидим нападател; пръстите й сграбчиха въздуха. Опита се да извика за помощ. От гърлото излетя само глух хрип. Аленият мрак стана лилав и лепкав. Охиса усети, че започва да се върти в замайващи, все по-бързи кръгове. Докато съзнанието я напускаше, пред очите й отново се мярна лелеяният образ на родния дом с майка й и баба й, седнали до печката. Усмихваха й се ласкаво и приканващо. Сърцето й се устреми към тях. С последни сили тя се бореше за живот. Трябваше да оцелее, за да ги види отново. Но образът бързо потъмня и изчезна, заменен от друг. Госпожица Юкико — лъчезарна, с усмивка на безкрайно състрадание протягаше ръка към Охиса, за да я посрещне в смъртта.
Двадесет и четвърта глава
Замъкът Едо се издигаше мощен и непревземаем — град в града, зад чиито масивни каменни зидове се помещаваха домът на шогуна и на най-близките му съратници заедно с цяла армия воини, служители и прислуга.
Сано се изкачи до ограждащия ров и впери поглед в замъка. За първи път си даде сметка за безумието на владетеля Ниу. Само един луд би посмял да отправи предизвикателство към Токугава. Безброй самураи стояха по стражници и наблюдателници. Над стените се извисяваше централната крепостна кула, оградена от множество по-малки. Островърхите им покриви и защитените с решетки прозорци предоставяха удобни стрелкови позиции; измазаните с хоросан стени и покритите с керемиди покриви можеха да устоят на огнени стрели и на куршуми. Долу цяла армия стражи охраняваха обкованата с желязо главна порта. Въоръжени с мускети и мечове, строго проверяваха всеки влизащ и излизащ.
Посетителите бяха предимно самураи, най-вероятно на служба в замъка. Сано доста се постресна. Никога не бе прекрачвал в седалището на шогуна. Семейството му бе твърде незначително, а рангът му — прекалено нисък, за да бъде удостоен с подобна чест. Но той знаеше, че там някъде се намира щабът на шпионската мрежа на клана Токугава. На някое скришно място мецуке сравняваха и тълкуваха информацията, събрана от агентите в цялата страна, и я представяха на шогуна и съветниците му. Именно на тях трябваше да съобщи за предателската конспирация на двайсет и единия.
И все пак бе обзет от колебание. Освен плещенето на Любителя на вишни Сано нямаше други доказателства, че заговорът цели убийството на шогуна.
Не знаеше нито кога, нито къде или как точно ще бъде извършено покушението. Как да убеди властите, че владетелят Ниу е убил Юкико и Норийоши, за да прикрие заговора? В края на краищата Райден бе екзекутиран заради тяхното шинджу, а смъртта на Цунехико официално се смяташе за нещастен случай по Токайдо. Трябваше просто да разкаже историята си от самото начало и да се надява, че мецуке ще си направят съответните изводи. Пое дълбоко въздух, изпъна рамене и пое по моста над оградния ров.
— Бих искал да се срещна с мецуке — каза той на стражите, след като се представи.
Те го огледаха с досада. Единият му каза:
— Покажете си пропуска.
— Нямам такъв. Но съм дошъл по въпрос от изключителна важност. Нося много ценна информация за шогуна — добави той. — Моля, позволете ми да я съобщя на мецуке.