Сано се насили да мине безгрижно покрай полицията. Заобиколи и се озова от задната страна на яшики. Навлезе в тясната уличка, която делеше имота на семейство Ниу от този на съседите. Слезе от коня и продължи навътре пеша, като се оглеждаше и ослушваше. Не срещна никого. От вътрешната страна на зида не се долавяше никакъв шум. Задната порта бе точно срещу тази на съседа — даймио Курода. И двете не се охраняваха. Единствено от тук можеше да се влезе в имението незабелязано.
Сано огледа зида. Беше гладък и нямаше никаква опора за ръцете. Над него защитените с решетки прозорци на караулното бяха твърде високо, за да може да ги стигне. Само на едно място леко се издигаха — при стражницата, над тежките дървени порти. Извитите им декоративни върхове стърчаха точно под покрива. Сано извади въжето изпод наметалото си, размота го, направи примка в единия край и я завърза с хлабав възел. Огледа се крадешком и метна примката. Първите два опита се оказаха неуспешни. Започна да се изпотява. Маската залепна върху лицето му. Хвърли въжето отново. Този път примката попадна на място и той дръпна силно, за да затегне възела. Поколеба се за момент — не можеше да остави коня си тук, защото патрулиращите дошини щяха да го открият. Най-добре беше да го напъди, но пък не искаше да се раздели с единственото си средство за бягство. Въпреки огромния риск, щом се озовеше вътре, трябваше да го вкара през портата.
Закачи юздите за един кол. Сграбчи въжето и започна да се катери нагоре по стената. От усилията се запъхтя. Най-накрая се добра до покрива на стражницата. Просна се там грохнал, без сили да помръдне. Отдъхна си няколко минути, после вдигна глава и отправи поглед към вътрешността на имението.
Отвъд тъмния двор се открояваха силуетите на потънали в мрак жилищни постройки. Нищо не помръдваше, не се долавяше нито звук. Всички ли бяха излезли навън в празничната вечер, или просто се намираха в предната част на имението?
Сано бързо развърза въжето и го натика обратно под наметалото си. Не искаше да оставя следи, а и можеше пак да му потрябва. После се плъзна по полегатия покрив, хвана се за стрехите и овеси тяло към земята. Тъкмо се канеше да скочи, когато отвън се разнесоха бързи стъпки и мъжки гласове. Стражите на Ниу! Ако го чуеха да тупва на земята, щяха да се разтичат да видят откъде идва шумът. Вкопчи се в стрехите и остана да виси високо над земята.
Пазачите приближиха. Вече долавяше какво си говореха.
— Тук е по-тихо и от гроб.
— Проверяваме бързо и се връщаме отпред.
Сано разпозна втория глас — беше на дошина.
Безпокоеше се за коня, вързан на открито точно срещу вратата на Ниу. Мислено се помоли преследвачите да си заминат по-бързо.
В този момент дошинът каза:
— Тук няма никой. Да тръгваме.
Стъпките и гласовете заглъхнаха. Сано мълчаливо благодари на боговете за некадърната полиция. Какъв късмет, че този дошин бе небрежен не само при разследване на палежи, но и при преследване на бегълци. Пусна се от стрехите. Твърдата земя полетя нагоре и се блъсна в него. Той присви колене и се претърколи назад, за да не счупи краката си от удара. Раната на лявото му рамо — от удара на тоягата с шиповете — пое цялата тежест на падането и прокърви. За малко да изкрещи от болка. Овладя се, прехапвайки устни до кръв. Наложи си да стане и да плъзне встрани тежките железни прътове на портата. После я отвори и прибра вътре коня. Върза го за един кол с надеждата, че ще го намери тук, когато… ако се върне.
Пое към къщата. Предстояха му куп трудности. Как ще открие свитъка? Дали изобщо е тук? И ако все пак го намери, как ще избяга с документа, как ще се добере до по-висши инстанции, без да бъде заловен и убит?
Бързо прекоси открития двор. Заобиколи изкуствения водоем, където хората на даймио се упражняваха в плуване и бой с оръжия. Стигна до отсрещните постройки, обзет от предчувствие за близки опасности. И те не закъсняха. Първата го връхлетя, докато минаваше край конюшните. Заедно с пръхтенето и тропота на конете той долови смях. В помещенията на конярите горяха лампи. Светеше и в крилата за прислугата. Сано се приведе под прозорците и се шмугна между постройките. Прекоси втора градина и най-накрая се озова пред огромната представителна къща. Белите й стени се открояваха призрачно на лунната светлина. Множеството покриви над тях се издигаха и се снишаваха като тъмни вълни. Сано видя, че домът се състои от множество постройки, свързани със закрити коридори. Даде си сметка, че разположението е много по-сложно, отколкото на лятната вила. Нямаше никаква представа, къде може да се намират жилищните помещения на младия Ниу, какво оставаше за свитъка!