— Това е просто изблик на безсилие и нервно напрежение.
— Не, това е нещо повече и ти го знаеш. Това е ужасяващо, Сам.
— Кое?
— Нашата омраза към тях.
Холис не отговори. Лиза огледа дансинга.
— Дано всичките тия репортери да не публикуват нещо за…
— Ще отидат по дяволите, ако го направят, защото никога повече няма да бъдат допуснати тук или в което и да е друго американско посолство. Всичко това е абсолютно забранено за печата и те са били предупредени още когато са ги поканили.
— Да, да, те са послушни партньори. Тук, в Москва, осъзнаваме, че всички сме от един отбор. С тях е приятно да се работи. — След кратка пауза тя продължи: — Тъжно ми е. Не искам да си тръгвам.
— Можеше и да е по-лошо. Сега можеше да сме мъртви.
Тя не отговори.
— Никога вече не поглеждай назад към това място, Лиза. Никога не се връщай тук, дори и ако ти разрешат. Обещай ми, моля те.
— Не, няма да ти обещая такова нещо.
Холис реши да се махне от нея.
— Страшно ми се пие нещо.
— Не се напивай много, за да ми доставиш удоволствие довечера.
— Не ти обещавам. Ако искаш, иди да танцуваш с Алеви. Всъщност нямаш нужда от моето разрешение.
— Да, така е. Но ти благодаря все пак.
Холис си проправи път през дансинга и се добра до бара, където се заприказва с четири аташета към НАТО.
Неочаквано музиката спря и Джеймз Мартиндейл обяви пристигането на посланика и съпругата му. Холис забеляза, че всички малко утихнаха. Извини се на събеседниците си и тръгна към посланика, а по пътя си се натъкна на Лиза, която също отиваше нататък.
— Удобно ли е да се явим заедно при посланика? — попита тя.
— За мен е удобно. Чуй ме, искам да прекарам част от отпуската си с теб.
— Ще си помисля.
— Какво ще му мислиш?
Посланикът и съпругата му се приближиха и поздравиха Холис и Лиза. Размениха си обичайните любезности, усмихвайки се един на друг. Нито посланикът, нито жена му направиха някакъв коментар по повод на почетните ленти и на крушата и будилника, което според Холис беше признак, ако не на простотия, то на супертактичност.
— Пропуснахте доста забавни речи — каза Лиза.
— О! — възкликна жената на посланика, — съжалявам, но бяхме възпрепятствани.
Побъбриха още малко, накрая посланикът каза:
— Безкрайно ценя приноса и на двама ви за успешната работа на нашата мисия. Чарлз ми предаде, че е разговарял с вас по някои въпроси от национално значение и че вие и двамата осъзнавате ситуацията. Радвам се, че е така. Полковник Холис, госпожице Роудс — Сам и Лиза, приятно пътуване и благополучно завръщане у дома. — Всички си стиснаха ръцете.
— Моля да ни извините — каза жената на посланика, — но ни предстои и друга среща, на която сме поканени още преди да се организира настоящото празненство.
Лиза ги изпрати с поглед:
— Могат да назначат програмирани дроиди на тоя пост и никой няма да забележи. Ще са необходими само 10 минути, за да се програмират дроидите.
— Какво ще кажеш да прекараш част от отпуската си с мене? — попита Холис.
— Ами… трябва да помисля за… родителите си например… Ти си доста по-възрастен от мен, а си и женен.
— Току-що ли го откри?
Тя се усмихна тъжно.
— Остави ме да измисля как точно да стане.
— Добре, помисли.
— Май това е първото ни разминаване, а?
— Твърде възможно е да е така. — Холис се обърна и тръгна към колегите си, които стояха накуп и разговаряха.
На пътя му се препречи Майк Салерно, репортер за информационната агенция „Пасифик“. Салерно дръпна Холис настрани.
— Странна реч произнесохте, полковник. Тая вечер всички са в особено настроение. Вие тук имате нужда от подобно парти веднъж месечно. Нещо като катарзис. Когато някой от нас си заминава, и ние се събираме и правим горе-долу същото.
— Нищо чудно, че КГБ непрекъснато ви тормози.
— Да… Сигурен съм, че сега ни подслушват, не мислите ли?
— Няма ни най-малко да се учудя.
Холис бе срещал Салерно вече няколко пъти и според него той бе малко нахален, но прям и изобщо не хвърчеше из облаците.
— Нали знаете — продължи Салерно, — че от Вашингтон са изхвърлили руското военно аташе и някакъв тъпак от ТАСС заради Лиза. Навярно тая вечер и „червените“ имат подобно парти във Вашингтон. Сигурно и там разиграват пародии за чичо Сам. — Той се ухили, после допи уискито си и попита: — А всъщност коя точно е причината, заради която си заминавате?
— Почти тази, която е съобщена в официалната версия, Майк. Просто пътувахме по маршрут, за който нямахме пропуски.