Холис погледна хората, запазили вярата си в Бога тук, сред атеизма на Москва, и си помисли, че това няма да е много скоро — бяха твърде малко и твърде слаби.
— Може би… някой ден.
Прекосиха площада и Лиза го поведе към една друга църква — по-малка от първата, измазана с гипсова мазилка и само с едно кубе.
— Ето тук ще бъде литургията. Това е църквата „Успение Богородично“.
— Има нужда от реставрация — каза Холис.
— Да, така е. Казаха ми, че за Олимпийските игри през 1980 година църквите в Москва и това място тук били поизлъскани набързо.
Холис кимна. Огледа старите дървета наоколо и древните сгради на крепостта манастир. Комплексът сега бе на по-малко от два километра от Червения площад, но влезеше ли зад стените му, човек сякаш попадаше в 16 век, когато светът сигурно е бил по-прост, но в никакъв случай не по-малко ужасяващ.
Лиза спря на около десетина метра от църквата. Пред вратите стояха шестима мъже и проверяваха документите за самоличност на някои от хората. После записваха нещо в бележниците си. Холис забеляза и един мъж, който се правеше на турист и снимаше всички, отправили се към църквата. Един от шестимата се спречка с млада жена, която очевидно отказа да покаже документите си.
— Предполагам, че тия мъже не са разпоредители, а?
— Не, те са тъпанари.
Холис продължаваше да гледа нататък. Жената най-накрая успя да се отскубне от хората на КГБ, без да покаже паспорта си, но след това не направи опит да влезе в църквата, а бързо се отдалечи.
Старите бабички минаваха тромаво край проверяващите от КГБ, които не им обръщаха внимание, както и те на тях. Холис отдавна се бе убедил, че тия облечени в черно жени са невидими. Освен това те бяха и съвсем свободни, като животните в оня кошмарен свят на Джордж Оруел. Свободни, защото никой не го бе чак толкова грижа за тях, че да ги тикне в затвора.
— Обикновено не спират хора, които приличат на западни граждани — каза Лиза.
— Е, аз приличам на западен гражданин, нали? Ще се усмихвам.
— Да, но обувките ти скърцат.
Когато доближиха входа на църквата, тя го хвана под ръка. Един от КГБ — оня, дето се заяде с жената, ги спря и се обърна към Холис:
— Карточка!
Холис му отвърна на английски:
— Не разбирам нищо от шибания ти език, Мак.
Мъжът го изгледа от горе до долу, махна ръка в знак, че го пропуска, и се обърна към следващия. Тогава забеляза Лиза. Усмихна се и повдигна леко шапка, после поздрави на руски:
— Добро утро!
Тя му отговори също на руски:
— Добро утро! Ще влезете ли с нас, за да отпразнуваме посланието на Христос към света?
— Не, няма. — След това добави: — Но не забравяйте да предадете най-искрени почитания на Исус от сина на Елена Крукова.
— Непременно. Може би някой ден вие сам ще му ги предадете.
— Може би.
Лиза поведе Холис нагоре по стълбите.
— Както разбирам, често идваш тук — каза той.
— Обикалям една след друга шестте оцелели православни църкви в Москва. Оня, дето ни спря, сигурно редовно работи през уикендите. От две години идвам тука и го виждам почти всяка неделя. Тия реплики са ни станали вече нещо като ритуал. Мисля, че му харесва.
— Сигурно затова иска да бъде дежурен в неделя.
Влязоха в преддверието на църквата „Успение Богородично“. Отдясно на вратата имаше дълга маса, отрупана с хляб, сладкиши и яйца. Всичко бе украсено с цветя, а в самата храна бяха закрепени кафяви, много тънки свещи, които горяха.
Холис се промуши през тълпата, за да разгледа масата.
— Какво е това?
Лиза се доближи до него и му обясни:
— Хората носят тук храна, за да бъде благословена от свещениците.
Докато Холис разглеждаше, върху масата оставиха още храна и цветя и запалиха нови свещи. Отстрани забеляза някаква възрастна жена да продава кафяви свещи по три копейки. Лиза пристъпи към нея, остави една рубла на масата и поиска две, като отказа да вземе рестото. После хвана Холис за ръка и го поведе към олтара.
Църквата се осветяваше от слаба светлина, идваща откъм покритите със стъклописи прозорци, но олтарът беше ярко озарен от блясъка на стотици големи бели свещи. В църквата нямаше пейки и беше претъпкана от край до край с хора — навярно наброяваха хиляда, застанали плътно един до друг. Силна миризма на тамян стигна до обонянието на Холис, която се смесваше с миризмата на некъпани тела. Дори и в тъмното се виждаше, че каквото и да са правили от външната страна на църквата през 1980 година, вътре не бе пипнато нищо. Всичко се нуждаеше от ремонт — от влагата на много места мазилката се бе олющила, а парното или бе развалено, или изобщо нямаше такова. „И въпреки това мястото излъчва великолепие“ — помисли Холис. Златото върху олтара блестеше, иконостасът — входът към олтара, сякаш те хипнотизираше с множеството си икони, а архитектурата му се струваше по-внушителна, отколкото в безупречно поддържаните катедрали на Западна Европа. Лиза отново го поведе за ръка напред, докато стигнаха средата, където хората се бяха подредили така плътно един до друг, че по-нататък не можеше да се мине. Свещеници с дълги бради и сърмени одежди клатеха кандила с тамян и си подаваха Библията, инкрустирана със скъпоценни камъни. Молитвата започна. Беше еднообразна и потискаща и може би продължи около четвърт час.