Докато Холис се взираше в стареца, хората започнаха да се изправят, но секунда преди напълно да изгуби от погледа си странната двойка, установи, че прегърбеният дядо в действителност е по-млад, отколкото изглеждаше.
Всъщност това бе генерал Валентин Суриков.
Изведнъж нещата започнаха да му се изясняват.
27.
Сам Холис и Лиза Роудс се смесиха с тълпата богомолци и излязоха през отворената врата на църквата. Хората носеха светената храна в чантите си, а много от тях стискаха в ръка по няколко от тънките кафяви свещи. Холис огледа разклоняващите се на всички страни пътеки. И осъзна, че тези хора не само не се познаваха, но и не разговаряха и изобщо не се опитваха да установят контакти помежду си. Те бяха дошли от цяла Москва с метрото или с автобуси до отдалечената църква, а сега се разпръскваха като агнета, надушили приближаването на вълци.
— Навъртат ли се насам агентите на КГБ?
— Кой? А, те ли? Понякога. Но сега не ги виждам.
Холис също не ги виждаше. Но тяхното отсъствие го безпокоеше много повече от присъствието им. Той спря до алеята и се загледа в хората, слизащи по стълбата.
— Търсиш ли някого?
— Просто гледам. — Холис забеляза, че не само хората се разпръскваха, но и свещениците не излизаха, за да поговорят с паството си. И докато се мъчеше да открие Суриков, попита Лиза: — Няма ли чай и приятелски разговор след службата?
Лиза явно разбираше за какво става въпрос.
— Православните християни идват в божия храм, за да се поклонят на Бога. Свещениците не посещават домовете, за да те попитат как си.
— Това е доста удобно за Кремъл.
— Вярно. Всъщност руската църква винаги е проповядвала подчинение на държавната власт. Когато на власт са били царете, тя е работила в полза на църквата и на трона. Но когато дошъл Ленин и се превърнал в нов цар, тя се обърнала срещу него.
— Искаш да кажеш, че има нещо, за което не мога да виня червените?
— Комунистите не направиха нищо, за да оправят нещата.
Холис видя как и последните богомолци напуснаха храма, но не откри сред тях нито Суриков, нито придружаващото го момиче. Те с Лиза се отдалечиха от църквата и седнаха на каменна пейка до възпълна бабичка, която сякаш спеше, както си седеше.
— Хареса ли ти службата? — попита Лиза.
— Да, много. Ние, западняците, често си мислим, че много неща се подразбират от само себе си.
— Знам. Благодаря ти, че дойде, дори ако си го направил само защото така и така е трябвало да отидеш до това гробище.
— Дойдох, за да бъда с теб.
Тя кимна и погледна към небето.
— Не е като есента в Щатите, но не прилича и на зима. По-различно е. Сякаш е някакво предзнаменование — всичко е сиво и безмълвно, а светът е забулен в облаци мъгла. Не мога да видя нито слънцето, нито небето, нито дори края на близкия блок. Искам да си отида вкъщи.
— Утре по това време ще сме във въздуха и ще летим на запад. — Холис взе ръката й в своите.
— Трябва ли да отидеш до гробищата? — попита тя, след като се премести по-близо до него.
— Да.
— Нали не е опасно?
— Не. Трябва просто да се срещна с един стар приятел руснак и да му кажа сбогом.
— Шпионин? Или дисидент?
— Нещо такова.
Старата жена стана и тръгна безцелно надолу по алеята.
— При гроба на Гогол — каза Лиза. — Това негова идея ли беше?
— Да — Холис погледна часовника си. Службата бе продължила близо два часа и наближаваше пладне. Сега вече разбираше защо Суриков бе избрал това време и място за срещата. — Няма да се бавя повече от тридесет минути. Къде да те намеря?
— Ето там, при камбанарията. Виждаш ли я? И да не се загубиш.
— Как да стигна до гробището? — Холис се изправи.
— Просто върви по алеята. Ще видиш още една порта на църква в стената като тази, през която влязохме. Мини през нея и ще се озовеш в гробището.
— Благодаря. Ти някъде тук ли ще се разхождаш?
— Да, обичам да бродя из това място.
— Не влизай в гробището.
— Добре.
— Опитай се да се придържаш към места, където има хора.