— Ако те дойдат за тебе, няма никакво значение дали наоколо има хора. Знаеш го.
— Да, така е. — И добави. — Не ми се вярва да знаят, че сме тук. Но бъди внимателна.
— Ти внимавай. Може да са проследили този твой приятел. — Тя му подаде една от тънките кафяви свещи. — Вземи. Да ти осветява пътя.
— До скоро.
Той я целуна по бузата, обърна се и тръгна по пътеката със свещта в ръка. След няколко минути стигна до голяма църква от тухли и бели камъни, обрасла в тръни и храсти, която изглеждаше изоставена и явно не се използваше нито като църква, нито като музей. Зад нея се извисяваше южната стена на манастира — и там той забеляза порталната църква, вградена в стената.
Холис се огледа. Покрай него минаха няколко души, които вероятно бяха тръгнали за гробището. Той пъхна ръце в джобовете на палтото и се облегна на дебело дърво. Дясната му ръка пусна свещта и напипа автоматичния 9-милиметров полски Рандъм, още едно копие на Колт-Браунинг. Лявата му ръка се плъзна под палтото към дръжката на ножа в калъфа на колана. Известно време Холис стоя и наблюдава, после тръгна след три двойки младежи, които отиваха към порталната църква. Мина през вратата и се намери в нещо като тунел, от който се озова право в тихото гробище.
Манастирът бе построен също като Кремъл на едно от малкото възвишения по брега на река Москва и Холис виждаше града, разпрострял се в подножието на склона на юг и на запад от манастирските стени. Олимпийският комплекс и стадион „Ленин“ бяха на около петстотин метра по на юг, сгушени в една от извивките на реката, на мястото на пресушените блата. Зад стадиона се виждаше реката, а на южния й бряг се извисяваха Ленинските хълмове и силуетът на Московския университет. Можеше да различи дори туристическата площадка, където той, Лиза и Саша бяха преживели няколко приятни, макар и кратки мига.
Холис тръгна по една павирана алея надолу по склона, на който се простираше гробището. Имаше много дървета, а повечето гробове бяха обрасли с трева. Надгробните камъни бяха по-високи от човешки ръст и варовиковите им и гранитни форми, обработени в старинен руски стил, образуваха същински лабиринт. Гробището беше с ширината на манастирските земи, но не стигаше до края им и Холис реши, че общата му площ е около шест акра. Щеше да му отнеме известно време, докато открие гроба на Гогол.
В гробището нямаше много хора, за да попречат на разговора им, но бяха достатъчно, за да не бият със Суриков на очи. Генералът бе подбрал чудесно място за неделната им среща. Посетителите бяха предимно студенти, които явно търсеха гробовете на известни личности. Те стояха на групи пред паметниците, сочеха ги и говореха за мъжете и жените, погребани под тях. Холис видя гробовете на Чехов, Станиславски и художника Исак Левитан. Шестима млади мъже и жени, вероятно чехи, облечени с канадки, провиснали кадифени джинси и високи ботуши, седяха на пътеката и говореха пред гроба на режисьора Сергей Айзенщайн. Холис ги заобиколи.
Пред гроба на Никита Хрушчов стоеше стара жена в мръсно червено палто. Жената се прекръсти, поклони се на плочата и отмина. Холис сви по напречна алея и се намери в малък облак ниска мъгла. От мъглата излезе висока привлекателна жена, елегантно облечена в дълго черно кожено палто, и се приближи него.
— Извинете, знаете ли къде е гробът на Гогол? — попита Холис на руски. Тя го огледа и отговори с изключително произношение:
— Проверете ето там. Близо до високия бор. Мисля, че минах покрай него.
— Благодаря — Холис я отмина.
— Но никога не можете да бъдете сигурен — каза тя като че ли на себе си. — Тук изчезват дори и мъртвите.
Холис продължи да върви. Само преди седмица помисли той, щеше да спре и да разговаря с нея. Но квотата му за приключения в Русия бързо се изчерпваше, а още не бе успял да се срещне със Суриков.
Холис го видя застанал на пътеката под ниските клони на висок бор. Пушеше цигара и лющеше разпадащата се повърхност на един покрит с лишеи варовиков надгробен камък. Холис спря до него и се загледа в паметника.
— Четете ли го на Запад? — попита Суриков.
— Не особено. Предполагам, че литераторите го четат.
— Мога ли да си взема книги на руски за четене?
— Да.
— Мъртвите души — каза Суриков. — Мъртвите души. — Той се взира в гроба още известно време, после се обърна и огледа Холис от главата до петите през кълбата цигарен дим, а на устните му плъзна усмивка.
— Вече толкова лошо ли се обличаме?
— Опасявам се, че да.
— На вас това изглежда още по-ужасно.
— Благодаря — каза Холис и добави: — А вие сте толкова грозно облечен днес?
— Неделя е — отвърна Суриков и прокара ръка по небръснатата си брада. Обърна се и се отдалечи.