— Хайде стига, Сам.
За момент Холис се замисли. Не можеше да си представи как е изтекла информацията за обаждането на Фишър в посолството. За това знаеха само той, Лиза, Алеви, Банкс и посланикът. Въпреки че бе възможно слушалката да е вдигнал пръв един от морските пехотинци.
— Ще обсъдим този въпрос, когато напуснем територията на СССР — каза Холис.
— Намираме се на американски самолет, който лети на двадесет фута височина й продължава да се изкачва — каза Салерно.
— Независимо от това ще почакаме до Франкфурт.
Джо донесе шампанско и всички си взеха по една чаша. Салерно вдигна своята и каза „Наздоровье!“. Те отпиха и Холис отбеляза:
— Имаш ужасен акцент.
— Така ли? Струва ми се, че ще го преживея.
— Къде си учил руски?
— В Берлин.
— Поискай си обратно парите, след като не можеш да кажеш правилно и най-обикновената наздравица.
— Сам, може ли да поговоря с теб насаме — каза Салерно. — Няма нищо общо със случая Фишър. Обещавам. — Той тръгна към две празни кресла.
— Лиза Роудс е официален представител на правителството на Съединените щати — каза Холис. — Тя има проверка за сигурност. Можеш да говориш и тук.
— Добре. Не исках да обидя никого — кимна Салерно. — Виж, научих нещо странно. Чух, че държите някакъв американец в посолството. Не знам дали този човек е шпионин или пък случайно забъркал се в някаква история в Москва, потърсил после убежище в посолството, или и двете заедно. Историята, която ми разказаха, беше много необикновена.
— Наистина звучи странно — съгласи се Холис.
— Ще ви преча ли, ако запуша? — попита Лиза и извади цигара от чантата си. — Майк, ти също пушиш. Запали си.
— Да — Салерно извади пакет „Марлборо“ от джоба си и си запали една. — Хайде, приятелчета. Помогнете ми да проумея този случай. Държите ли някого в посолството? Знам, че имате подземни килии. Съобщи ми го човек от обслужващия персонал. — Той си дръпна от цигарата. — Каза, че в килиите има поне един американец. А може би и двама.
Холис изпитателно изгледа Салерно. Чудеше се дали не се опитва да се добере до някаква информация за семейство Келъм или Додсън. Питаше се и откъде има той тези сведения. Салерно още не го знаеше, но като начало нямаше да отиде по-далеч от Франкфурт.
— Това е нелепо — каза Лиза на Салерно.
— Не, не е — отговори той. — Разбрах още, че човекът, когото държите в килията, се издирва от КГБ. Той явно е техен човек, или предател, или нещо подобно. Но те го търсят.
Холис забеляза, че пръстите, с които Салерно държеше цигарата си, непрекъснато се движеха по обичайния начин, който помага цигарата да стои изпъната и да не се огъва. Но това беше американска цигара и не се огъваше, поради което Холис стигна до убеждението, че Майк Салерно някога е пушил цигари, които се огъват.
— Вие двамата обичате да пушите, нали? — каза Холис. — Пушил ли си от местните цигари? — попита той Салерно.
— Не, по дяволите.
— Никога?
— Не, защо? — отговори Салерно, като му хвърли бърз поглед.
— Просто питам.
Салерно изгаси цигарата си и взе романчето. Стюардесата Джо се приближи до тях с кафяв пакет в ръцете.
— Госпожица Роудс?
— Да?
— Помолиха ме да ви предам това, след като излетим — тя подаде пакета на Лиза.
— Кой ви е помолил да ми го предадете? — попита Лиза.
— Някакъв руснак. Служител от летището. — И добави. — По принцип да се взема така нещо на борда противоречи на правилата, но той беше служител на летището и каза, че е минало през рентгена и всички проверки. Така че всичко би трябвало да е наред. — Тя погледна Холис: — Руснакът обясни, че това е прощален подарък. — Тя се усмихна и се отдалечи.
Лиза седеше и се взираше в пакета, поставен върху подноса пред седалката й.
— Това е иконата, Сам. — Адресирана е до Информационната агенция на САЩ във Вашингтон. — Тя я гледа втренчено известно време, после се обърна към Холис. — Ти каза, че е предадена с дипломатическия багаж.
— И беше — отговори Холис. — Предупредих, че трябва да я сложат там в експедиционната служба. Какво ти казаха, когато им я отнесе?
— Ами… аз не я отнесох лично. Госпожа Келъм каза, че отива до експедиционната служба, и я взе. Обясних й, че е за дипломатическия куриер. — Тя погледна Холис. — Пакетът е отварян. Лентата е скъсана. — Тя докосна кафявата хартия. — Каучуковото уплътнение, което бях сложила, го няма.
Холис мълчеше.
— Ще го отворя.
— Недей.
Лиза разкъса хартията, но Холис я хвана за китката. Тя отдръпна ръката си, раздра докрай хартиената обвивка и издаде сподавено хълцане.
— Ооо, Боже! Сам…