— Възможно е.
— Може ли всичко това да има нещо общо с вашия проблем?
— Много вероятно.
— Можем ли аз или екипажът да ви помогнем с нещо?
— Не и без да се изложите на опасност. Ако не стигна с вас до Франкфурт, обадете се на генерал Вандермулън в Пентагона. Това е шефът ми. Холис взе една книжна салфетка от плота в кухнята и написа телефонния му номер. — Просто му кажете професионалното си мнение за това аварийно кацане.
— Дадено.
— И не казвайте нито дума на никого, докато се намирате във въздушното пространство на Източния блок, дори на втория си пилот.
— Добре. Успех.
Те си стиснаха ръцете и Холис слезе по витата стълба до вратата, където вече бе пристигнала подвижната стълба. Той тръгна по нея. В автобуса вече се бяха качили Лиза, Салерно, двойката англичани, четиримата германци от клипер класа плюс дузина пътници от първа класа. Вратата се затвори след него и автобусът потегли. Холис се отпусна на свободната седалка до Лиза.
— Какво искаше капитанът? — попита Лиза.
— Телефонния ти номер.
— Защо ли изобщо ти задавам въпроси?
— Не мога да разбера.
— Каза ли ти какво става? — попита Салерно, който се беше разположил на седалката зад тях.
— Не.
Автобусът ги откара до сградата на летището, където ги въведоха в малка чакалня, която не бе достатъчна, за да побере всички пътници от рейса. Холис имаше чувството, че някой съзнателно отделя него и Лиза от основната група. Бе убеден, че тази изолация ще продължи, като им предложат да се възползват от дипломатическите си привилегии.
В стаята влезе нисък пълен човек в нелеп костюм с цвят на горчица, последван от привлекателна жена. Мъжът вдигна ръка и каза на английски със силен руски акцент:
— Внимание, моля! — В стаята се възцари тишина и той продължи. — Аз съм г-н Марченко, тукашният представител на Интурист. Трябва да ви съобщя, че самолетът нямаше никакъв проблем с електрическата инсталация. Съветските власти получиха съобщение, че на борда има бомба…
Групата пътници издаде приглушено възклицание.
— Моля, моля. Няма никакви основания за притеснение. Но все пак ще се наложи да се претърси целият самолет, както и багажът. Това ще отнеме доста време. Така че Интурист ще отведе всички в хотел „Спутник“, където ще обядваме, а може да се наложи да останем и през нощта.
Жената до него повтори съобщението на немски, а после и на френски. Холис бе впечатлен от необичайната за съветските възможности скорост на реагиране в този случай. Очевидно Аерофлот получаваше помощ от една друга, много по-ефективна съветска организация.
— Това не ми харесва, Сам — каза Лиза.
— Надявам се, че в проклетия „Спутник“ има бар — каза Салерно и си запали цигара.
— Ей сега ще се върна — каза Холис.
— Къде отиваш? — попита го Салерно.
— До тоалетната. — Холис излезе през вратата на чакалнята и се озова в коридора, но там един граничен патрул, въоръжен с пистолет, му направи знак да се върне обратно.
— Искам да използвам тоалетната — каза Холис на руски.
— Тоалетна има и в чакалнята — отговори граничарят, който явно се изненада от неговия руски.
— Заето е.
— Не можете ли да почакате?
— Не. Имам проблеми с пикочния мехур.
Граничарят му посочи някаква врата в дъното на коридора.
Холис отиде в малката мъжка тоалетна, взе едно метално кошче за боклук и го хвърли към облицованата с плочки стена.
След секунда вратата рязко се отвори и граничният патрул нахлу в помещението с насочен напред пистолет в момента, в който кракът на Холис го ритна в слабините. Мъжът изстена и се преви на две. Холис го сграбчи за високата яка на куртката и за колана с пистолета, след което го засили с главата напред срещу стената. Мъжът изохка и се свлече на колене. Без да изпуска яката му, Холис го завлече до една от кабинките, сложи го да седне върху тоалетната чиния, затвори вратата на кабинката, изправи кошчето за боклук и хвърли в него шапката на граничаря. След това бързо се върна в коридора и се насочи към главната чакалня на аерогарата. Намери телефонните кабинки в една ниша в стената, пусна две копейки в прореза и избра телефонната централа на Минск за междуградски разговори.