— Свържете ме с Москва — две, пет, две, нула, нула, едно, седем.
— Пригответе си шестдесет копейки.
Холис чу поредица от прещраквания, докато телефонистката го свърза с централата в Москва, с подслушвателната станция на КГБ и накрая с посолството. Телефонът иззвъня два пъти, преди някой да вдигне директния телефон в кабинета му. Той едва чу един далечен глас да казва:
— Капитан О’Шей.
— Сега пуснете шестдесетте копейки — телефонистката се намеси в разговора.
Холис мушна първите двадесет и пет копейки в процепа, а О’Шей, който разбираше по силното бучене, че някой плаща за междуградски разговор, чакаше на телефона. Холис пусна и останалите копейки в процепа, проклинайки съветската телефонна система. Бръмченето спря и Холис чу, че го свързват.
— Здра…
Някаква ръка се пресегна през рамото на Холис и натисна вилката на телефонния апарат. Холис се обърна и изгледа в лицето ниския пълен г-н Марченко, който сега си бе сложил палто, придружен от двама граничари, чиито рамене се извисяваха над главата му.
— Полковник Холис, всичко е уредено — каза Марченко. — Няма нужда да се обаждате.
— За какъв, по дяволите, се мислите, че си позволявате да прекъснете разговора ми? — рязко го попита Холис.
— Моля?
— Разкарайте се! — каза Холис на руски. Той се обърна и пусна още две копейки в процепа на телефона.
— Хайде, сър — каза Марченко. — Госпожица Роудс ви чака. Изглежда много обезпокоена за вас.
— Къде е тя? — извърна се Холис към ниския мъж.
— В колата. Моля, позволете ми пак да ви се представя. Аз съм г-н Марченко, главният представител на Интурист в Минск. Съветското външно министерство ми изпрати телеграма, с която ми нарежда да положа специални грижи за вас и госпожица Роудс. Бихте ли ме последвали?
— Нямаме нужда от никакви специални грижи. Ще останем тук, на летището.
— Не, полковник — Марченко поклати глава. — Имам много точни инструкции. Госпожица Роудс е вече в колата и ви очаква.
Погледът на Холис мина покрай двамата униформени гранични патрули и се спря на трима мъже с кафяви кожени палта в центъра на препълнената с хора чакалня, които го наблюдаваха с ръце в джобовете.
— Искам да ми доведете тук госпожица Роудс. Незабавно — каза той на Марченко, обърна се, отново набра телефонната централа за междуградски разговори и каза на руски: — Свържете ме с Москва — две, пет, две, нула, нула, едно, седем.
— Полковник, няма нужда да се обаждате. Ще закъснеем!
— За какво? — Холис чу бръмчене, пукот, множество далечни гласове и други звуци по телефонната линия.
— За вертолета, сър. Той ще ви закара обратно до Шереметиево. Има полет на Луфтханза за Франкфурт в три и петдесет и пет. Истината е, че този самолет на Пан Ам днес изобщо няма да излети. Елате.
Холис обмисли няколко начина за действие, но нито един от тях не му изглеждаше обещаващ.
— Ние не бързаме. Ще останем тук. Казах ви, че искам да ми доведете госпожица Роудс.
— Но ние нямаме избор. Имам нареждане от Москва.
— Вярвам ви. Въпросът е откъде е дошло нареждането: от външно министерство или от площад „Дзержински“.
— Не разбирам за какво говорите. Моля ви, елате до колата и попитайте госпожица Роудс какво би желала да се направи. Тя много се безпокои за вас.
Холис чу, че по линията един глас отговаря.
— Телефонна централа Москва.
— Искам да ме свържете с две, пет, две, нула, нула, едно, седем — каза Холис.
— Вероятно и вие се притеснявате за нея — добави Марченко.
— Кучи син, та…
— Не мога да ви свържа — обади се телефонистката.
Холис знаеше как да се справя с телефонистките, но когато от Московската телефонна централа ти отговарят, че не могат да те свържат, това би могло да означава всичко — от зает телефон до прекъсване на линията от КГБ. Можеше да се престори, че говори с О’Шей, ако монетата му не беше все още наполовина пъхната в процепа и щеше да бъде приета само ако връзката наистина се осъществи. Холис закачи слушалката.
— Интурист вече прати телеграма на посолството ви за промяната в часа на полета ви — каза Марченко.
— Моля ви, сър. Госпожица Роудс…
— Ето къде си. — Салерно неочаквано се появи на вратата. — Какво значи всичко това?