— Това е отговорът на въпроса ти за дипломатическия ни имунитет — каза Холис. — Още е в сила.
— Имате ли дипломатически паспорт? — попита Марченко Салерно.
— Не, по дяволите. Аз работя, за да си изкарвам прехраната. — Той извади съветската прес карта от джоба си. — Журналист.
— Тогава ви моля да се върнете в чакалнята — отговори Марченко. — Вашият автобус също скоро ще потегли.
— Задръжте за малко — той се обърна към Холис. — Те казаха на Лиза, че я викаш. Какво става тук, по дяволите?
— Предложиха ни вертолет, който да ни откара до Шереметиево, за да хванем полета на Луфтханза до Франкфурт.
— Ама че сте късметлии. Значи, докато аз ям сланина със сос от гъби в „Спутник“, вие вече ще се приземявате във Франкфурт. В следващия си живот искам да съм дипломат.
— А какъв си бил в последния си живот?
— Руснак. — Салерно се разсмя и каза на Марченко. — Ей, няма ли някаква възможност да вземете и мен обратно за Шереметиево?
— Невъзможно.
— Нельзя — обърна се Салерно към Холис на руски.
— Това е всичко, което можеш да чуеш в тази страна. За всичко казват нельзя. Някой трябва да ги научи да произнасят „може“.
— Моля ви, полковник! — Марченко бе на границата на търпението си. — Спътничката ви чака.
— Смятам, че не можеш да откажеш тази чест, Сам — Салерно тръгна към телефоните. — Аз незабавно ще се обадя в посолството и ще им кажа, че Интурист ви е постлал червеното килимче, извинете за шегичката. Съмнявам се, че в това има нещо смешно, но посланикът ще вземе мерки да стегне тези хора тук, ако има нещо, което не е наред. Така че не се притеснявайте. Може би ще се видим във Франкфурт.
— Цигарата, Майкъл. Непрекъснато я изправяше с пръсти — каза Холис на руски. Салерно се усмихна, намигна му и отговори също на руски:
— Не казвай на никого и ще ти дължа една услуга. Скоро ще имаш нужда от това. — Той потупа Холис по рамото, обърна се и си тръгна.
Марченко тръгна към изхода на чакалнята. Холис мина през малкото фоайе, придружен от двамата гранични патрули на КГБ. Те излязоха през стъклената врата и Марченко отвори задната врата на чакащата ги волга.
Холис видя, че Лиза е на задната седалка.
— Лиза, слизай.
Преди тя да успее да отговори, шофьорът придвижи колата няколко метра по-напред, а Марченко затвори вратата.
— Полковник, правите всичко по-трудно, отколкото би могло да бъде — каза Марченко.
Холис откри, че двамата гранични патрули на КГБ са застанали плътно до него. Тримата мъже в кожени палта, които бе забелязал по-рано, стояха на няколко крачки встрани пред вратата на чакалнята. Помисли си, че ще се почувства по-добре, ако ги накара малко да се потрудят, но крайният резултат щеше да бъде някакво сбиване или хлороформна маска, последвани от белезници и мъчително главоболие. Той пристъпи към колата и Марченко с нелепа учтивост отново отвори вратата. Холис се качи и Лиза го прегърна.
— Сам! Притесних се ужасно… Какво става?…
— Всичко е наред.
Марченко седна на предната седалка и волгата се отдалечи от сградата на летището. Лиза взе ръката на Холис в своите.
— Те ми казаха, че ме чакаш, а после…
— Знам.
— В Шереметиево ли се връщаме?
— Добър въпрос. — Холис натисна дръжката на вратата, но тя едва помръдна. Нещо зазвъня, а на таблото светна лампа.
— Полковник Холис — каза Марченко, — вероятно сте се облегнали на дръжката на вратата.
Холис не отговори. Хвърли поглед през задното стъкло и видя още една волга, в която пътуваха тримата мъже в кафяви кожени палта.
— Отвличат ли ни? — прошепна Лиза в ухото му.
— Трудно е да се каже в тази страна. Понякога се налага да се пита. — Холис се наведе към Марченко. — Комитета?
Ниският мъж се завъртя на седалката си и погледна назад.
— Не, не. Моля ви. Интурист. — Марченко се усмихна. — Толкова, колкото вие сте аташе. — Той отново се разсмя. — И така, тук дойде зимата. А как беше в Москва?
— По-студено — отговори Холис.
— В Москва винаги е по-студено. Знаете ли защо?
— Не. Защо?
— Защото в Москва има осем милиона студени сърца. Затова. Аз съм беларус. Великите руснаци са наполовина татари, всичките. Ние тук сме с по-западен манталитет. Хареса ли ви Москва?
— Много.
— Нима? Шегувате се. Мразя Москва. Но понякога ми се налага да ходя там по работа. Минск е красив град. Германците разрушиха почти деветдесет процента от него и избиха една трета от населението, включително и по-голямата част от моето семейство. Мръсници. Но ние го построихме отново. И то без особено голяма помощ от Москва. Разбирате ли? Арогантните германци и жестоките московци. И по средата кой? Ние.