Вертолетът се завъртя и се насочи на изток, обратно на Москва. Холис забеляза, че двамата пилоти бяха офицери от военновъздушните сили на Червената армия. След това огледа профила на Вадим. Беше трийсетинагодишен и изглеждаше доста як под коженото палто. Имаше един от най-дебелите вратове, които Холис бе виждал някога извън оградата на зоологическите градини. Холис се съмняваше, че изобщо може да обхване врата му с ръцете си, въпреки че вероятно би могъл да го задуши с вратовръзката му и да му вземе пистолета. Но знаеше, че не бива да подценява нито дебелия Марченко, нито двамата офицери от авиацията. Замисли се как би могъл да предприеме нещо.
Сякаш разгадавайки мислите му, Марченко се обърна назад в седалката си и каза:
— Отпуснете се и се наслаждавайте на полета. Ще стигнем до Шереметиево след около три часа. Ще бъдете съвсем навреме за полета на Луфтханза.
— Вие постоянно ни поднасяте изненади, Марченко — отговори Лиза.
— Изненади?
Холис забеляза, че вертолетът летеше на около две хиляди фута височина в посока на изток, като пилотът държеше курса по магистралата Минск — Москва. По земята започнаха да се появяват снежни петна, а усилващият се северен вятър принуди пилота да промени курса леко наляво, за да компенсира отклонението. Вертолетът Ми–28 бе способен да развие скорост до около триста възли и Холис помисли, че ще стигнат до местопредназначението си много бързо.
— Как си, детето ми? — попита той Лиза, като я прегърна през раменете и разтри ръката й.
— Ужасно. — Тя погледна към иконата в скута си. — Именно в това е истинската вяра, нали? Да вярваш, че някой, там горе, се грижи за теб.
— Да. — Единственото решение бе да извади Вадим от строя незабавно и да открие пистолета му, преди Марченко да успее да измъкне своя. Да застреля Марченко и двамата пилоти, след което да отлети с вертолета към комплекса на посолството. Всичко това при условие, че Марченко наистина не беше просто един услужлив екскурзовод от Интурист, който е получил строги заповеди от съветското външно министерство да достави американските дипломати навреме за полета на Луфтханза до Франкфурт. Но Холис трябваше да действа според убежденията си, а не според онова, което Марченко искаше да му внуши. Замисли се как най-бързо да обезвреди Вадим.
— Вероятно тази икона е била целуната над десет хиляди пъти през последните три столетия — каза Лиза на Холис. — Аз никога не съм я целувала…
— Направи го тогава. Не може да ни навреди…
Тя вдигна иконата към лицето си и притисна устни към нея.
Вадим долови движението й и бързо се обърна. Той погледна тежката дървена икона, съобразявайки едновременно с Холис едно и също нещо. Докато Лиза отдалечаваше иконата от лицето си, Вадим протегна ръка и я сграбчи. Холис повдигна коляното си под ръката на Вадим и удари с ръба на дланта си китката на Вадим. Макар че бе полузаглушено от вика на Вадим, Холис чу счупването на китката му. Тогава той сграбчи иконата от скута на Лиза, вдигна я и я насочи към темето на Вадим.
Марченко реагира по-бързо, отколкото Холис очакваше. Той се свлече от седалката на земята, опря коляното си на пода и насочи тежкия револвер към гърдите на Холис.
— Спрете! Спрете!
Холис се поколеба за миг и Вадим се плъзна обратно върху седалката си, след което се обърна с пистолет в лявата ръка. Холис забеляза, че лицето му е пребледняло, а дясната му ръка виси безжизнено. Вторият пилот се беше върнал в кабината и държеше един малокалибрен автомат, удобен за престрелка по време на полет. Той насочи оръжието си към Лиза.
— Бавно оставете това долу — каза Марченко на Холис.
Холис отпусна иконата. Марченко я сграбчи и я отдалечи от него, след което каза на Вадим на руски.
— Прибери пистолета си.
— Ще го убия — поклати глава Вадим.
— Тогава аз ще те убия. Прибери го! — заповяда властно той.
Вадим прибра пистолета в джоба на коженото си палто. Холис си спомни със закъснение, че руснаците, както и много европейци, не обичат кобурите и предпочитат да държат пистолетите в джобовете си, ето защо Марченко бе успял да извади така бързо своя.
Марченко се изправи и главата му почти се опря в тавана на кабината.
— Досега опитът ми ме е учил, че хората винаги са склонни да повярват на всяка лъжа, която би могла да ги успокои и да им помогне да се държат както трябва по пътя към екзекуцията — каза той. — Но доколкото виждам, вие не вярвате, че отивате към Шереметиево, за да се качите на полета на Луфтханза, и сте напълно прав.