— Знам също така и че не отивам към екзекуцията си — отговори Холис, — иначе щяхте да се погрижите за това още в Минск.
— Ами те първо искат да си поговорят с вас. Вярно е, че имам заповед да не ви убивам по пътя независимо от обстоятелствата. Но мога и ще убия госпожица Роудс при първия ви следващ опит да направите някоя глупост. — Той бръкна в джоба си и извади чифт белезници. — Нямаме голяма нужда от тези неща тук, защото съветските граждани правят онова, което им казваме. Но аз все пак ги взех със себе си, защото знам, че американците не уважават законите. Сложете ги.
Холис погледна към Лиза, която беше пребледняла, но се владееше.
— Добре съм — каза тя.
Холис затвори белезниците на китките си и си седна на мястото. Марченко кимна на втория пилот, който също се върна в креслото си. Марченко също седна и каза на Вадим на руски:
— Счупена ли е?
— Да.
— Ще попиташ какво може да се направи, когато се приземим.
Холис подозираше, че Марченко не говореше за помощ за ръката на Вадим, а за счупването на неговата, на Холис.
Марченко разгледа иконата, която сега се намираше в скута му.
— Тази икона е била десакрализирана. Ние ли сме го направили?
— А кой друг? — попита Лиза.
Марченко цъкна с език.
— Не одобрявам цялото това съсипване на културни ценности. Моите позиции се различават в известна степен от тези на руснаците, но в крайна сметка всички сме славяни. Това е ужасно.
Холис почувства, че Марченко е искрен, но същевременно беше убеден, че ако му наредят да изгори всички църкви в Белорусия, той щеше да го направи, като единствената изява на моралното му несъгласие щеше да бъде едно цъкване с език.
— Защо не млъкнете? — каза Холис.
Марченко обърна главата си назад и обидено го погледна.
— Не е необходимо да бъдете груб.
— Напротив, шибан дебелако. Ти заслужаваш много повече презрение от всичките свине в Москва, защото предаваш собствената си страна, за да станеш слуга на московците.
Марченко, изглежда, се опитваше да се овладее. Той си пое дълбоко въздух и се насили да се усмихне.
— Виждате ли? Казах ви малко за себе си и вие веднага се възползвате от това. Типично поведение на вероломните западняци. Мислите си, че можете да ме оскърбявате, защото знаете, че трябва да бъдете заловен жив. Е, нека ви кажа нещо — ще бъдете изправен пред съда за убийството на двамата гранични патрули, а може би и на трима, ако онзи, когото оставихте в тоалетната, умре. Както знаете, ние не оставяме такива неща безнаказано. Вероятно ще бъдете признат за виновен и осъден на смърт. Ще ви кажат да обжалвате присъдата пред председателя на Върховния съд на СССР. И докато пишете жалбата си, някой ще ви застреля в тила. Така става. Много е хуманно, ако не знаете какво ще се случи. Но аз искам вие да го знаете, полковник Холис, така че, ако ви кажат да обжалвате смъртната си присъда, да знаете, че всъщност отивате към края си. Мислех си, че трябва да ви окажа тази услуга. Дори ако наистина сте убиец.
— Млъкнете, Марченко.
Марченко за пръв път изглеждаше ядосан. Той се обърна към Лиза.
— Вие изглеждате благоразумна и затова не искам да ви застрелвам. Но вашият приятел… Е, не се срещам с много западняци. Може би не трябва да си вадя заключение от един шпионин. Нали?
— Ще ми върнете ли иконата? — попита Лиза. — Обещавам да не ви фрасвам с нея по главата.
— Ще трябва да се закълнете в Бога — разсмя се Марченко.
— Заклевам се, че няма да ви фрасна с нея по главата.
— Добре. — Марченко се наведе и й подаде иконата. — Виждате ли, тази религиозна реликва бе причина за цялата тази неприятна история. Но аз уважавам вярващите. Имам една братовчедка на моите години, която вярва в Бога. По нейни си причини тя стана баптистка. Баптистката религия е още една проява на корумпираността на западното общество. Можеше поне да се покръсти като православна, след като толкова е искала да стане мъченица. Религията дава ли ви наистина утеха, например сега?
— Да.
— Добре. Може би един ден, когато остарея, ще си поговоря с някой свещеник за пътя към рая. Господ ще разбере. Нали?
— Мисля, че има хора, които могат да отвратят дори и Господа — отговори Лиза.
— Да го отвратят?
— Марченко — каза Холис, — умолявам ви да прекратите тези шибани излияния.
— Така ли? Мисля, че говоря малко повечко. Не е добре за професията ми. Трябваше наистина да работя за Интурист. Можех по цял ден да си дърдоря със западняци. — Той се обърна към Вадим и го попита на руски. — Наистина ли говоря твърде много?
— Не, сър.
— Виждате ли? Е, добре, ще замълча за малко. — Марченко се облегна назад в седалката.