— Вече поръчах, полковник. С шофьор.
— Ще докарам господин Фишър тук. Поръчайте да приготвят една стая за гости в резиденцията и предупредете хората от охраната.
— Да, господине.
— Останете в дежурната.
— Разбира се.
Последва тишина, после Холис каза:
— Добре се справихте, госпожице Роудс.
Той затвори, преди тя да успее да отговори. Лиза остави телефонната слушалка. „Вие също, полковник Холис.“
5.
Полковник Сам Холис — военно аташе на Америка в Съветския съюз, излезе от кабинета си и взе асансьора надолу към приземния етаж на сградата на посолството. Отиде в дежурния кабинет отстрани на празното фоайе и отвори вратата.
Лиза Роудс се обърна към него.
— Да?
— Холис.
— О… — Тя се изправи. — Не ви познах в цивилни дрехи.
— Срещали ли сме се?
— Няколко пъти.
Тя го огледа набързо. Бе облечен с кожено яке, дънки и кожени ботуши. Наближаваше петдесетте, беше висок и строен. Стори й се доста симпатичен, въпреки че в него имаше нещо строго. Беше с бледосини очи и русолява коса, малко дълга за военен. Спомни си, че той имаше служебни връзки със Сет.
— Не искам да говорите за това с когото и да било — каза Холис.
— Зная.
— Добре. Въпреки това има един човек… Познавате ли Сет Алеви? Съветник по политическите въпроси.
— Да.
— Господин Алеви е на някакво тържество в града…
— Зная.
— Откъде знаете?
— Покани ме да го придружа.
— Ясно. Следователно знаете как да се свържете с него.
— Да, чрез хората му тук.
— Точно така. Моля ви, направете го.
Тя се поколеба, преди да отговори:
— Вече казах на хората му да го извикат да дойде.
Холис впери очи в нея. И тя се вторачи в него.
— Зная, че се занимава с подобни случаи.
Холис тръгна към вратата, после се върна.
— А вие занимавате ли се с подобни случаи?
— О, не. Аз работя в информационния център. Аз и Сет сме просто приятели.
Спогледаха се за момент. Холис реши, че тя е към трийсетте. Имаше няколко лунички и беше с червеникавокестенява коса. Не беше от онзи тип жени, които веднага забравяш, че си срещнал, и в действителност той съвсем не бе забравил случайните им срещи в посолството. Освен това знаеше, че тя и Алеви доскоро бяха гаджета.
— Ще се видим по-късно — каза той и излезе.
Лиза го проследи с очи, докато мъжът бързо пресече през фоайето към изхода. „Силен, тих тип. Тихият Сам.“
Сам Холис излезе във влажната мъглива нощ. Вдигна ципа на якето си и се запъти към един син форд, който го чакаше в предния двор със запален двигател. Седна на седалката до шофьора.
— Здрасти, Бил.
Шофьорът, служител от охраната, на име Бил Бренън, подкара колата бързо през двора, заобиколи кръглото пространство с осветеното национално знаме и се насочи към вратата.
— Къде отиваме, полковник?
— Хотел „Русия“. — Холис погледна Бренън. Той беше около петдесет и пет годишен, едър, леко плешив, а носът му очевидно някога е бил чупен. На Холис все му се струваше, че и Бренън би желал да счупи нечий нос.
— Носиш ли си патлака? — попита Холис.
— Ъ-хъ. А ти?
— Не. Нямах време да го взема.
— Ще ти дам назаем моя, ако обещаеш да убиеш някой комуняга.
— Дадено.
Вратата се отвори и колата мина край дежурните, после покрай съветската милиционерска будка на тротоара. Бренън караше бавно, за да не привлече вниманието на ония от КГБ, дето ги следяха от сградите наоколо.
— Натисни газта!… Те знаят къде отиваме — каза Холис.
— Разбрано — Бренън вдигна скоростта нагоре по тъмната тиха уличка и зави надясно по широката и добре осветена „Чайковски“. Нямаше много движение и Бренън се справяше отлично.
— Да се подчиня ли, ако ни спре полиция?
— Не, прегази ги — отговори Холис и добави: — Не тръгвай по прекия път по Калинински проспект.
— Ясно.
Фордът набираше все по-голяма скорост във външното платно, задминаваше автобуси и трамваи и бързо профуча покрай кръстовището при Калинински проспект. Бренън лапна една дъвка, започна да дъвче и да прави балони.
— Искаш ли?
— Не, благодаря. Ще се ориентираш ли при хотел „Русия“?
— Познавам движението наоколо, знам къде е паркингът и всичко останало. Вътре не съм влизал.
— Добре.
Бренън познаваше улиците на Москва дори по-добре от московски таксиметров шофьор, но според Холис той пет пари не даваше за нея. Движеше се непрекъснато по улиците й и в същото време твърдеше, че никога не е виждал Червения площад, защото движението по него е забранено.
— Ще има ли бъркотия? — попита Бренън между балоните си.
— Навярно да. В „Русия“ има някакъв американски гражданин.