Холис погледна таблото с ключовете зад нея и видя, че ключът за стая седемстотин четирийсет и пет липсва. Отдалечи се, а тя извика след него:
— Не може да отивате натам.
Холис не й обърна внимание. Намери стая седемстотин четирийсет и пет и почука. Отговор не последва. Почука отново, този път — по-силно.
— Кой чука? — обади се глас зад вратата.
— От посолството съм.
— От посолството?
Холис чу превъртане на ключ и вратата се отвори. Шкембест мъж на средна възраст, сънен, по халат, надникна иззад нея.
— Всичко наред ли е?
Холис го погледна, след това огледа и стаята.
— Търся господин Фишър.
Мъжът си въздъхна с облекчение.
— О, помислих, че у дома се е случило нещо. Нещо с жена ми. Казвам се Шилър. Всичко е наред, така ли?
— Да — Холис го гледаше вторачено.
— Чух ви да казвате „посолство“ и нали знаете…
— Току-що ми се обади господин Фишър и ми каза, че е в стая седемстотин четирийсет и пет.
Безпокойството на Шилър се смени с леко раздразнение.
— Е, и? Не е тук, приятелче. Не го познавам. Проверете в четиристотин петдесет и седем. В тая скапана страна всичко е възможно.
И това е, помисли Холис, самата истина. Но все пак предположи:
— Навярно са ви настанили в една стая. Тук го правят понякога.
— Така ли? Господи, що за място е това?
— Дали в гардероба ви няма и нечий чужд багаж?
— По дяволите, не. А, да не би да е с онази група от „Америкън Експрес“? Видяхте ли дребната екскурзоводка от Интурист, която е с тях? За Бога, човек може да я схруска. Навярно вашият приятел сега бистри политиката с нея — той се ухили. — Е, ще се видим в Болшой. — Мъжът затвори вратата.
Холис постоя за малко пред стаята, после отново тръгна към асансьорите. Дежурната бе изчезнала. Холис мина зад бюрото й и отвори чекмеджето с пропуските. Прегледа ги набързо, но не намери такъв с номер седемстотин четирийсет и пет. Как е получил Шилър ключа за стая седемстотин четирийсет и пет, без да си остави пропуска?
Холис слезе с асансьора долу във фоайето, но там нямаше пукната душа. Отиде при регистратурата и натисна звънеца. На вратата зад бюрото се появи регистраторката.
— В коя стая е Грегъри Фишър? — попита Холис на руски.
Момичето поклати глава.
— Няма такъв тук.
— Кой е в стая седемстотин четирийсет и пет?
— Не мога да ви кажа.
— Тук има ли представител на Интурист?
— Не. Утре сутринта в осем. Лека нощ — тя се обърна и изчезна в офиса. Той погледна към изхода и видя, че там стоеше друг портиер. „Наляво и надясно изчезват хора буквално пред очите ми. Странна страна!“
Холис ожесточено мислеше. Хрумнаха му няколко възможности, включително и тази, че всичко това бе провокация на КГБ, примамка да го въвлекат в някаква компрометираща ситуация. Но ако искаха да го пъхнат в капана, имаше много по-прости начини — в избрана от тях утрин, докато тича по крайбрежната „Шевченко“, можеха да го прегазят, ако желаеха смъртта му.
Холис мислеше за гласа на Фишър, за думите му, за неподправения страх в интонацията му. Фишър е реалност. Но той трябваше да докаже, че Фишър е пристигнал до този хотел жив и е попаднал в лапите на КГБ. Ако успееше да го направи, тогава и казаното от Фишър за майор Джак Додсън най-вероятно щеше да се окаже истина.
Холис се протегна през бюрото и взе телефона. Набра седемстотин четирийсет и пет и изчака, докато телефонът иззвъня десетина пъти, после затвори. Лоша работа.
Огледа се. Установи, че е сам и представлява лесна мишена. Сега можеха да го хванат, когато си поискат.
Прекоси бързо фоайето, а стъпките му отекнаха по каменния под. Влезе в тъмния коридор към магазин „Берьозка“, измъкна ножа си и се мушна в телефонната кабина, която най-вероятно бе използвал Фишър. Пусна две копейки в автомата и набра посолството. Обади се дежурният военен и Холис помоли да го свържат с офиса на Лиза Роудс. Тя му отговори веднага.
— Обаждал ли се е нашият приятел? — попита Холис.
— Не. Няма ли го там?
— Изчезнал е.
— Връщате ли се? — обади се тя след кратка пауза.
— Да, това смятам да направя.
— Имате ли нужда от помощ?
Холис се нуждаеше от помощ, но не искаше да вдига много шум. Посланикът недвусмислено бе дал да се разбере, че той, Сет Алеви и останалите им колеги трябва да знаят, че разузнавателните им операции са си тяхна лична работа и никога не трябва да разстройват дипломатическата мисия. Холис продължи с онзи телеграфен и рязък тон, с който всички те говореха по телефона.
— Шофьорът ми върна ли се вече?
— Не. Не е ли с вас?
— Не, наредих му да се прибере. Мисля, че вече трябва да е там.
— Сигурна съм, че не е. Има ли вероятност да е катастрофирал или колата да се е повредила по пътя?