— Карайте безопасно. Бъдете предпазлив, господин Фишър.
Фишър излезе, замислен върху последната й загадъчна забележка. Пое дълбоко въздух и се запъти към тълпата, заобиколила колата му. Едва си проправи път сред натрупалите се хора.
— Извинете, ако обичате.
Отключи своя Понтиак Транс Ам — син металик, усмихна се, вдигна към тях двата си пръста — знака на победата, мушна се в колата и затвори вратата. Запали мотора и потегли бавно през тълпата, която се разцепваше на две.
— До свидания, смоленчани!
Караше бавно през центъра на Смоленск, като се ръководеше по картата на седалката до него. След 3 минути бе на магистралата Минск — Москва в изток — към съветската столица. Непрекъснато задминаваше селскостопански машини, камиони, автобус, но не настигна нито един автомобил. Денят бе ветровит, сиви облаци непрекъснато премрежваха доста слабото слънце.
Фишър забеляза, че колкото по на изток отиваше, толкова по-осезаема ставаше есента. И докато в Източна Германия и Полша, които се намират на същата географска ширина, кипеше усилен селскостопански труд, тук пшеницата и от двете страни на магистралата вече бе ожъната, а овощните градини, които задминаваше от време на време, бяха обрани.
Докато гледките отстрани се сменяха, Грег Фишър размишляваше. Стигна до заключението, че ограниченията и процедурите тук бяха не просто досадни, а на моменти отчайващи. Но съветските граждани, с които се бе срещал, се отнасяха добре към него. На картичката, която изпрати до родителите си, той написа:
„Необяснимо е, но това е едно от последните места на света, където все още обичат американците.“
И той харесваше руснаците, харесваше и това, че колата му буквално спираше уличното движение и навсякъде привличаше погледите на минувачите.
Понтиакът имаше регистрация на щата Кънектикът. Беше с лети джанти, а на задницата му се намираше спойлер. Това бе колата, която караше типичният мускулест американец и той бе сигурен, че никой досега не бе виждал подобна по пътя за Москва. От задната седалка се разнасяше ароматът на плодовете и зеленчуците, които случайно срещнати по пътя селяни му бяха дали. Той от своя страна им бе подарил химикалки, американски календарчета, бръснарски ножчета за еднократна употреба и разни други дреболии, които го бяха посъветвали да вземе със себе си, преди да тръгне. Грег Фишър се чувстваше като посланик на добра воля и това го забавляваше.
Крайпътен километричен камък му показа, че до Москва остават още 290 километра. Погледна часовника на таблото на колата, който сочеше 14,16 часа. В огледалото видя, че зад него се движеше колона от войскови части. Най-предното превозно средство — тъмнозелена кола на щаба — се долепи плътно до бронята му. „Ей — измърмори Фишър, — това се казва заклещване.“
Колата присветна с фаровете си, но Фишър не виждаше къде би могъл да отбие от пътя с две платна, обградени с канавка. Той натисна педала. Петлитровият У-образен осемцилиндров двигател можеше да поеме такова количество гориво, но местният бензин беше доста долнокачествен и двигателят се задави и заглъхна. „По дяволите!“
Колата все още го следваше плътно. Фишър погледна стрелката на таблото, която показваше сто и десет километра в час — двайсет над допустимата скорост.
Неочаквано другата кола се изнесе встрани и мина успоредно на неговата. Шофьорът натисна клаксона. Задното стъкло се смъкна и офицер със златни нашивки се вторачи в него. Фишър се усмихна насила, докато отпускаше педала. Дългата колона от камиони с войници и военни съоръжения и леки коли премина покрай него, а младежите дълго му махаха, поздравявайки го с обичайното за съветската армия „У-ра-а-а!“.
Колоната се изгуби от погледа му и Грег Фишър пое дълбоко дъх. „Какво, по дяволите, правя тук?“ Това искаха да знаят и родителите му. Те му дадоха колата и парите за екскурзията като подарък по случай завършването на университета в Йейл и дипломирането му като магистър — бакалавър по хуманитарни науки. Колата бе транспортирана с кораб до Хавър и той прекара лятото, обикаляйки из Западна Европа. Пътуването му в Източния блок бе негова идея. За съжаление получаването на виза и разрешително за колата му отне повече време от очакваното и също като Наполеон и Хитлер преди него и той смяташе, че „нашествието“ му в Русия се осъществява около месец по-късно от предвиденото време и сезонът никак не е подходящ.
Фишър забеляза, че пейзажът е монотонен и еднообразен. Небето като че ли бе точно отражение на земната повърхност — сиво и леко хълмисто, без никаква промяна през последните осем дни. Можеше да се обзаложи, че на полската граница времето от слънчево става съвсем мрачно, и нямаше да сгреши.