— Каза ли ви как се казва?
— Да.
— Фишър ли?
— Да.
— Как изглеждаше… Разтревожен? Притеснен?
Жената не отговори, но кимна едва забележимо.
— Каза ли ви защо?
Мъжът се изправи и се обърна към жената:
— Allons5!
Тя не помръдна:
— Не. Но каза, че могат да дойдат да го отведат. Той знаеше. Мисля, че в питието му бяха сложили… как се казва…?
— Опиат.
— Да. Съпругът ми иска да си тръгваме. Не зная нищо повече. Съжалявам. — Тя се изправи.
Холис също стана.
— Разбирате ли, мадам, това е въпрос, засягащ тукашните власти. Те знаят, че сте разговаряли с него, и ще бъдат любопитни да научат какво ви е казал. Може би сте в опасност, разбирате ли?
— Да.
Французинът се отдалечи нетърпеливо. Жената се поколеба за момент и Холис я погледна право в очите.
— Има ли още нещо?
Очите й срещнаха неговите.
— Вие аташето ли сте?
— Да.
— Той каза, че ще дойдете. Помоли да ви предам някои неща, които не успял да ви съобщи по телефона. — Жената се замисли малко, после изрече на един дъх: — Додсън му казал, че става въпрос за бивша школа на военновъздушните сили. Сега е школа на КГБ. Там имало близо 300 американци.
— Триста? Той ви каза триста?
Тя кимна.
Холис сграбчи жената за ръка.
— Какво друго ви каза Фишър?
— Нищо. Стана му зле… Те дойдоха. Някакъв руснак ни заговори на английски. Попита какво ни е казал младежът. Мъжът ми му отговори на френски, че не говорим английски и не разбираме нито неговите думи, нито тези на момчето.
— Руснакът повярва ли на съпруга ви?
— Мисля, че да.
Холис пусна ръката й.
— Тогава може би сте в безопасност. Но за всеки случай се свържете с вашето посолство. Още тази вечер. Лично. Не по телефона. След това незабавно напуснете страната.
— Разбирам.
— Добре. Благодаря ви, мадам.
Тя се усмихна съвсем леко.
— Момчето взе две копейки от мен… Стори ми се симпатичен… а сега… сега той е… мъртъв?
Холис не отговори.
— В кои времена живеем?… — поклати глава тя и си тръгна.
Холис допи уискито и излезе в коридора. Отиде в южното крило на хотела и взе асансьора надолу към кино „Заря“, където филмът тъкмо бе свършил. Смеси се с тълпата и излезе през изхода към Москва река. Вървеше след група хора, които слязоха по стълбите към един подлез под крайбрежната улица.
Холис премина дългия облицован тунел, заслушан в отекващите наоколо стъпки. Няколко руснаци го поглеждаха с любопитство. Спомни си случка отпреди две години, когато дойде за пръв път в Русия. Веднъж му се наложи да мине през този подлез нощем и с голямо учудване установи, че на земята нямаше никакво боклуче, а по стените липсваха драсканици. Нещо повече — московчани се движеха без сянка от страх. Той все още бе впечатлен от този факт, но двете години престой тук разшириха доста представите му. Улиците и подлезите наистина бяха безупречно чисти, за разлика от всичко останало. Хората не се страхуваха от улична престъпност, но не защото такава не съществуваше, а защото за нея не се съобщаваше никъде. Това бе общество, което просперираше благодарение на добрите новини, повечето от които бяха измислени.
Въпреки това наблюденията на средния гражданин му казваха едно, а правителството — съвсем друго. Можеше да се предположи, че съветските мъже и жени си бяха създали собствена измамна представа за околната действителност, трепейки се цял живот, без да вярват нито на възприятията си, нито на вестниците, нито в себе си, нито на ръководителите си, нито на Бога, нито на приятелите си. Това бе нация на илюзиите, измамата и заговорничеството; едно село от времето на Потьомкин, само че в национален мащаб; място, където хората могат да изчезват безследно, а заедно с тях — и всяко най-малко доказателство за съществуването им. „Опитах се, Фишър. Опитах се.“
Холис стигна до края на тунела. Изкачи се по стълбите и излезе на пешеходната ивица на Москворецкия мост, по който преди близо час бяха минали с Бренън. Измина около двайсетина метра и спря. Над Москва река под него се носеше мъгла и рубиненочервените звезди на кремълските кули проблясваха призрачно през мъглата. Навярно валеше ситен дъждец, но Холис не можеше никога да различи московската мъгла от ръменето.
Той вдигна яката на коженото си яке. Бе установил, че Москва нощем не прилича на никой друг град, в който бе живял преди. Човек можеше да си се разхожда по улиците и площадите й чак до зори, както е правил неведнъж, и изобщо да не му се случи никакво приключение — ни хубаво, ни лошо. Нямаше барове, нямаше дискотеки, нямаше проститутки, нямаше минувачи, нямаше нощен живот. Нямаше денонощни магазини, нито среднощни кина, нямаше вечерна служба, нито пък каквото и да е друго вечерно събитие. Към десет вечерта по-голямата част от града вече затихваше, към единайсет всичко беше затворено, а към дванайсет изчезваха и последните таксита. Градският транспорт преустановяваше работа в един през нощта и след този час ти вече си съвсем сам, т.е. загазил си го, така да се каже.