Борис и Игор огледаха Холис от главата до петите.
— Дай ни портфейла и часовника си, иначе ще те направим на пихтия — каза Борис на английски.
— Толкова зле ли плащат в комитета? — отговори Холис.
— Копеле такова, за какво се мислиш? Дай си портфейла! — процеди Борис през зъби.
— Еб вас! — изруга Холис.
Той се обърна и тръгна към посолството. Чу зад себе си стъпките на двамата руснаци. Те се доближиха съвсем.
— За какво си се разбързал? Искаме да си поговорим — каза Игор.
Холис продължи да върви. Хрумна му, че хората на КГБ нямаха никакъв проблем да се превъплътят в ролята на крадци. Вече бе стигнал до стената на посолството и вратата бе само на петдесетина метра от него. Неочаквано върху гърба му се стовари силен удар. Той залитна напред и се строполи по ръце на тротоара. Рязко се претърколи встрани и едва успя да избегне един ритник, после се пльосна в канавката. Игор и Борис се хилеха над него. Игор се обърна към Холис на вулгарен руски:
— Продължавай да пиеш така и съвсем скоро някои педерасти ще те начукат, докато си пиян като дръвник, а на другия ден ще имаш махмурлук в задника вместо в главата.
И двамата мъже се изхилиха.
Холис искаше да извади ножа, но знаеше, че само това чакат. Остана да лежи там, където беше. Борис погледна към входа на посолството, после се взря в Холис.
— Следващия път ще ти цъфна черепа. — Той плю върху Холис, после потупа Игор по гърба и каза: — Дадохме добър урок на това лайно. Да тръгваме.
Обърнаха се и тръгнаха към чайката.
Холис се изправи и изтръска водата и калта от якето и панталона. Забеляза, че дланите му кървят. Чувстваше, че едната му скула бе силно ожулена, а в гърба си усещаше остра болка. Двамата руснаци се качиха в колата и Холис ги чу да се хилят с шофьора, после потеглиха с бясна скорост в обратна посока.
Холис продължи към посолството. Когато се доближи до входа, един млад милиционер, който очевидно бе видял инцидента, излезе от будката и го спря с вдигната длан.
— Паспорт!
— Знаеш добре кой съм — отвърна троснато Холис.
— Паспорт!
— Махай се от пътя ми, глупак такъв.
Милиционерът се изпъна като струна, като чу ругатнята.
— Стой!
Другият милиционер също излезе от будката.
— Какво има?
Дежурен от охраната на посолството се показа на вратата и извика:
— Какво става тука?
Холис видя, че патрулът е въоръжен, което означаваше, че няма право да прекрачва прага навън.
— Отворете вратата! — изкрещя той.
Патрулът отвори вратата. Холис профуча покрай милиционерите и влезе в границите на посолството. Охраната го позна и поздрави, а дежурният сержант попита:
— Добре ли сте, полковник?
— Да, добре съм.
Холис бавно премина двора. В далечината отекнаха камбаните на „Иван Грозни“ и отброиха полунощ. До него смътно долитаха сърдитите гласове на двамата американски патрули и съветските милиционери, които си разменяха любезности. Той влезе в сградата и отиде право в офиса на дежурния.
— О, полковник Холис. Вече бяхме започнали да се притесняваме. Ние… — изправи се Лиза Роудс, като го видя.
— Някакви новини от Бил Бренън?
— Той е тук. В лазарета е. Не зная подробности. Какво се е случило с лицето ви?
— Спънах се и паднах. Сет Алеви върна ли се вече?
— Да. Чака ви в обезопасената стая на шестия етаж.
Холис тръгна към вратата.
— Може ли да дойда и аз?
Той я погледна.
— Сет Алеви каза, че може, ако вие нямате нищо против.
— Така ли? Елате тогава.
По пътя за асансьора и двамата мълчаха. Качиха се заедно.
— Ръцете ви са в кръв.
— Зная.
Тя сви рамене.
— Бил Бренън приятел ли ви е?
— Не. Защо?
— Това бе първото нещо, за което попитахте.
— Отговарях за него.
— Това ми харесва.
Той я погледна. Асансьорът спря на шестия етаж и те тръгнаха по коридора към една по-вътрешна стая. Холис натисна някакъв звънец. Вратата се отвори и се показа Сет Алеви.
— Влезте, моля — той им посочи кръгла дъбова маса, около която имаше десетина стола с хромирани рамки и кожени седалки.
Лиза Роудс огледа затъмнената стая. Знаеше, че посолството има няколко обезопасени стаи, но за пръв път влизаше в тази на шестия етаж. И тя като другите бе вътрешна и се осветяваше индиректно от разположени в специални ниши в стените осветителни тела. На масата пред всяко място имаше индивидуална настолна лампа. На пода бе постлан дебел килим в кралско синьо, а стените и вратата бяха тапицирани в бежово. Таванът й бе покрит с черен дунапрен за звукова изолация. Стаята бе съвсем непроницаема за тайни подслушвателни устройства, резонатори и радиомикрофони и се претърсваше два-три пъти на ден. Бе дочула, че се ползва предимно от разузнаването. Явно добре се грижеха за себе си — в единия ъгъл имаше барче с различни напитки, а зад барплота — ниша с мивка и хладилник.