3.
Грегъри Фишър определи местонахождението си спрямо обелиска на Кутузов, който блестеше на лунната светлина. Намери алеята, опасана от монументите в памет на руските войски, после забеляза и белия музей. След минута вече караше към желязната врата по пътя, обграден с тополи.
Когато стигна до нея, установи, че е затворена. „О, Господи!…“ Натисна здраво педала, понтиакът се блъсна във вратата и тя се отвори със силен метален трясък, който го извади от състоянието му на транс. „Да се махам от това проклето място!“
Фишър натискаше силно газта, вземайки последователно няколко остри завоя. След малко видя стария път за Москва. Рязко зави наляво по него и гумите изсвистяха. Той включи фаровете и видя табелата, която бе пропуснал на идване. След остър десен завой тръгна по коларския път, който водеше обратно към главната, магистрала Минск — Москва. „Трябваше да тръгна по тоя път на идване! За какво ми беше да разглеждам Бородино!? Нямаше никакъв смисъл. Гледал съм «Война и мир»… И книгата съм чел… Това ми бе достатъчно.“
Гърдите му се тресяха, докато понтиакът подскачаше по разбитата пътна настилка. В далечината сред равните ожънати ниви виждаше светлини от селскостопански постройки. Измъчваше го чувството, че в съвсем неподходящо време се намира на съвсем неподходящо място. А и съзнаваше, че скоро няма да стигне там, където трябваше да бъде — в стаята си в хотел „Русия“; и още повече, докато отиде там, където му се искаше да бъде — в Кънектикът. „Знаех си.“ Удари силно с ръка волана. „Знаех си, че тая шибана страна ще ми създаде неприятности!“
Всъщност, откакто премина границата, той се чувстваше доста напрегнат. Сега в главата му просветваше ярко неонов надпис:
„КОШМАР! КОШМАР!“
Правият коларски път сякаш нямаше край. Най-сетне фаровете осветиха редица от електрически стълбове и след няколко минути колата излезе на магистралата. „Окей… ето ме там, откъдето тръгнах.“ Той се насочи на изток към Москва.
Не виждаше никакви светлини нито срещу себе си, нито в огледалото отзад, но не трябваше все пак да се поддава на изкушението да натиска по-силно педала. Знаеше, че му предстоеше да премине през няколко градчета и села и ако налетеше на полиция, щяха да го спрат и разпитват.
Грег Фишър скалъпи за нея няколко версии, но колкото и правдоподобни да му се струваха, бе сигурен, че полицаите — и тук, както и в Кънектикът — не вярват на това, което им се казва.
Забеляза, че нощта е черна и непрогледна. Нямаше никакви признаци за човешко присъствие сред безкрайната и просторна легендарна руска шир. Имаше усещането, че се движи през празно пространство. Твърде скоро липсата на всякакви възприятия започна да го изнервя. Опита се да си внуши, че не е реалност това, което току-що му се бе случило. Но когато стигна в Акулово, в главата му нямаше нищо друго, освен голата истина. „Мили Боже… Какво да правя?“
За да избяга от мислите си, пъхна касета в касетофона и направи опит да се потопи в музиката на Джанис Джоплин. С дълбокия си дрезгав глас, който за миг го завладя, тя пееше „Боби Макгий“. Запита се как ли е изглеждала.
Когато вниманието му отново се върна към пътя, той забеляза странна, злокобна блещукаща светлина, спряла сякаш на хоризонта. За миг се вторачи в нея, объркан и притеснен. След това погледна часовника си, после спидометъра, и пак мигащата светлина. „Москва!“
Понтиакът фучеше на изток, а Грег Фишър не сваляше поглед от светлините в далечината. Видя, че малко по-напред има пътна детелина, и разбра, че там е отбивката за околовръстното шосе на Москва — неофициалното очертание на границите на града. Пътят се разшири в четири платна и той навлезе в околовръстното. Срещу него идваше камион за превоз на кокошки и пилета с празни кафези. После се размина с автобус, силно осветен отвътре, така че пътниците му можеха да се видят добре — селяни, облечени в тъмни дрехи, по-голямата част възрастни жени със забрадки.
Все още не забелязваше признаци на градски живот край шосето — никакви предградия, никакви знаци. Само пожънати ниви, сякаш всеки квадратен метър земя около града трябваше да произвежда нещо.
Шосето започна да се разклонява наляво и надясно и в далечината вече се виждаха редици от панелни блокове, някои все още в строеж. В хотелската стая в Смоленск той цял час изучава картата на Москва, за да бъде подготвен, когато навлезе в града.
Отдясно се виждаха хълмове и той се сети, че това са Ленинските възвишения. Най-отгоре стърчеше масивен небостъргач със сложно изградена кула — Московският държавен университет, където възнамеряваше да отиде, за да добие впечатления от тукашните студентки.