[Kodirane UTF-8]
Нелсън Демил
Школа за магии
Книга първа
На безлюден път някъде дълбоко в Русия американски турист се натъква на необикновен беглец — бивш американски военнопленник, който разкрива потресаващата тайна за един неподозиран свят. Това е „Школата за магии“ — чудовищна конспирация на КГБ, насочена срещу сърцето на Америка.
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
Част първа
1.
— За два дни сте в Смоленск вече, нали, господин Фишър? — попита тя.
Грегъри Фишър вече не се впечатляваше, нито пък се объркваше от странния словоред и необичайните граматически времена на английския, който говореха в тая част на света.
— Да — отговори той, — от два дни съм в Смоленск.
— Защо не ви видяла, когато пристигнали?
— Бяхте излезли някъде. Срещнах се с полицията, т.е. милицията.
— Да? — тя прелисти документите му. Лицето й бе напрегнато, но след малко засия. — А, да. Добре. Вие отседнали тук в хотел „Централен“?
Фишър огледа представителката на Интурист. Беше на около 25 години, няколко години по-голяма от него. Не изглеждаше зле. Но може би само така му се струваше, защото от доста време бе по пътищата.
— Да, снощи спах в хотел „Централен“.
Тя погледна визата му.
— Турист?
— Точно така. Турист.
— Занятие?
Фишър вече започваше да се дразни от тези вътрешни мерки за контрол. Във всеки град, където бе спирал, се чувстваше така, сякаш преминаваше митница на държавна граница.
— Бивш колежанин, понастоящем безработен — отговори той.
Тя кимна.
— Да? В Америка има много безработица. И много бездомни също.
Фишър бе чул, че руснаците са побъркани на тема безработица, бездомни, криминални престъпления, наркотици и расова дискриминация в Америка.
— Аз съм безработен по собствено желание.
— Конституцията на Съветския съюз, за разлика от вашата, гарантира работа, жилище и четиридесетчасова работна седмица на всеки гражданин.
Хрумнаха му няколко отговора, но той отвърна:
— Ще попитам за това нашия представител в Конгреса.
— Да?
— Да.
Фишър стоеше в средата на офис с бледожълти стени. Жената скръсти ръце и се наведе напред.
— Ваш престой в Смоленск харесва вас?
— Супер е. Ще ми се да остана по-дълго.
Тя разгъна пътния му лист върху бюрото си, после енергично удари голям червен печат на документа.
— Вие посетили наш културен парк?
— Изснимах цяла лента там.
— Да? А посетили Исторически музей на улица „Ленин“?
Фишър не се насили да излъже:
— Не, не успях. Ще го направя на връщане.
— Добре. — Тя го погледна любопитно за момент, а Фишър помисли, че й е приятно да разговаря с него.
Всъщност целият офис на Интурист в Смоленск имаше доста запуснат вид и приличаше на склад на Камарата на търговията в някой малък град в Средния запад.
— Тук не виждаме често американци.
— Не мога да повярвам.
— По принцип нямаме много посетители от Запада. Идват само автобуси от братските социалистически страни.
— Ще разкажа колко е хубаво тук.
— Наистина ли? — Тя побарабани с пръсти по масата, а после добави замислено. — Вие можете да пътувате където поискате.
— Моля?
— Един американец ми каза това. Всеки получава паспорт. За 30 долара. За две, три, четири седмици…
— Може и за повече. Не мога обаче да отида например във Виетнам, Северна Корея, Куба и в още няколко други страни.
Тя разсеяно кимна, после попита:
— Интересувате ли се от социализма?
— Интересувам се от Русия — отговори Фишър.
— И аз се интересувам от вашата страна.
— Елате да я видите.
— Да. Някой ден. — Тя се наведе и зачете някаква бланка. — Имате в колата необходимата аптечка за първа помощ и комплект инструменти, да?
— Разбира се. Същите, които имах и в Минск.
— Добре. Трябва да пътувате по посочените магистрални пътища. От тук до Москва не ви се разрешава да спирате за нощуване. Шофирането през нощта в провинцията е забранено за чужденци. Трябва да стигнете в Москва, преди да се смрачи.
— Зная.
— Когато пристигнете, незабавно се явете в офиса на Интурист в хотел „Русия“, където ще отседнете. Преди това можете да спирате само за да зареждате с гориво или да попитате някой милиционер за посоката.
— И да ползвам тоалет.
— Е, да, разбира се. — Тя погледна пътния му лист. — Властите разрешили вас едно малко отклонение при Бородино.
— Да, зная.
— Но аз бих дала съвет да не ходите.
— Защо?
— Ще е късно следобед, господин Фишър. Ще трябва да бъдете в Москва преди тъмно. Аз бих дала съвет да останете вече пак в Смоленск довечера.
— Аз вече пак напускам моя хотел. Да?
Тя сякаш не забеляза пародията му на разваления й английски:
— Аз мога уредя друга стая тука. Това моя работа. — И тя за пръв път се усмихна.
— Благодаря ви. Но съм убеден, че ще стигна в Москва, преди да се стъмни.
Тя сви рамене и бутна документите му към него.
— Спасибо — Фишър ги прибра в раничката си. — До свидания. — Той й махна за сбогом.
— Карайте безопасно. Бъдете предпазлив, господин Фишър.
Фишър излезе, замислен върху последната й загадъчна забележка. Пое дълбоко въздух и се запъти към тълпата, заобиколила колата му. Едва си проправи път сред натрупалите се хора.
— Извинете, ако обичате.
Отключи своя Понтиак Транс Ам — син металик, усмихна се, вдигна към тях двата си пръста — знака на победата, мушна се в колата и затвори вратата. Запали мотора и потегли бавно през тълпата, която се разцепваше на две.
— До свидания, смоленчани!
Караше бавно през центъра на Смоленск, като се ръководеше по картата на седалката до него. След 3 минути бе на магистралата Минск — Москва в изток — към съветската столица. Непрекъснато задминаваше селскостопански машини, камиони, автобус, но не настигна нито един автомобил. Денят бе ветровит, сиви облаци непрекъснато премрежваха доста слабото слънце.
Фишър забеляза, че колкото по на изток отиваше, толкова по-осезаема ставаше есента. И докато в Източна Германия и Полша, които се намират на същата географска ширина, кипеше усилен селскостопански труд, тук пшеницата и от двете страни на магистралата вече бе ожъната, а овощните градини, които задминаваше от време на време, бяха обрани.
Докато гледките отстрани се сменяха, Грег Фишър размишляваше. Стигна до заключението, че ограниченията и процедурите тук бяха не просто досадни, а на моменти отчайващи. Но съветските граждани, с които се бе срещал, се отнасяха добре към него. На картичката, която изпрати до родителите си, той написа:
„Необяснимо е, но това е едно от последните места на света, където все още обичат американците.“
И той харесваше руснаците, харесваше и това, че колата му буквално спираше уличното движение и навсякъде привличаше погледите на минувачите.
Понтиакът имаше регистрация на щата Кънектикът. Беше с лети джанти, а на задницата му се намираше спойлер. Това бе колата, която караше типичният мускулест американец и той бе сигурен, че никой досега не бе виждал подобна по пътя за Москва. От задната седалка се разнасяше ароматът на плодовете и зеленчуците, които случайно срещнати по пътя селяни му бяха дали. Той от своя страна им бе подарил химикалки, американски календарчета, бръснарски ножчета за еднократна употреба и разни други дреболии, които го бяха посъветвали да вземе със себе си, преди да тръгне. Грег Фишър се чувстваше като посланик на добра воля и това го забавляваше.
Крайпътен километричен камък му показа, че до Москва остават още 290 километра. Погледна часовника на таблото на колата, който сочеше 14,16 часа. В огледалото видя, че зад него се движеше колона от войскови части. Най-предното превозно средство — тъмнозелена кола на щаба — се долепи плътно до бронята му. „Ей — измърмори Фишър, — това се казва заклещване.“