— Пъхни си го някъде на сигурно място, Сет, дето няма да го пече слънце — каза Холис и излезе.
Докато чакаше асансьора, при него дойде и Лиза. Асансьорът пристигна и двамата слязоха на приземния етаж в пълно мълчание. Излязоха в задния двор в студената октомврийска нощ. За момент се спряха на покритата каменна тераса.
— Апартаментът ми е наляво — обади се Лиза.
— Моят е надясно.
— Ще ме изпратите ли?
Тръгнаха наляво по алеята, обградена от скоро засадени дървета — руски брези с голи клонки. Отдясно бе четириъгълният вътрешен двор, заграден от трите страни от жилищата на резиденцията и охраната. На четвъртата страна бе административната сграда. Тревата бе отъпкана от импровизираните срещи по волейбол и баскетбол, имаше и отпечатъци, макар и по-слаби, от футболния сезон. Понякога в двора играеха децата на служителите и Холис видя няколко играчки сред мократа трева. Първият сняг щеше да донесе снежни човеци и закачки със снежни топки, през пролетта щяха да се пускат хвърчила, а после идваше ред на слънчевите бани. Това мъничко празно пространство — само около три акра, бе нещо като селски мегдан — едно малко кътче от Америка, която им липсваше и която всички те най-после се бяха научили да обичат.
Лиза проследи погледа му.
— Ще правим плашило тук веднага щом съберем необходимия реквизит. Един от Консулския отдел видял тикви на пазара на проспект „Мир“. Е, нещо подобно на тикви. Можете ли да издълбаете с вашето ножче фенер от тиква?
— Точно затова го нося със себе си — отговори Холис.
— В случай че видите тиква на пазара ли? Съмнявам се.
Продължаваха да вървят.
— Мисля, че не ми допада много да живея и да работя на едно и също място, искам да кажа — в един двор. Прилича ми на крепост… или по-скоро на затвор — каза Лиза.
— Така за всички е по-добре.
— Така ли? Старата сграда поне имаше някакъв чар и бе точно на улица „Чайковски“, недалеч от представителството на „Америкън Експрес“. — Тя се усмихна.
— И всички живеехме в оная очарователно мрачна постройка отстрани на улица „Горки“. В панела на банята ми имаше процеп — цели петнайсет сантиметра — и аз виждах всичко в банята на долния етаж.
— Себе си ли виждахте?
Тя се засмя. Продължиха, без да говорят, после Лиза каза:
— Но сигурно така е по-добре. Имаме си тоя двор тук. Доколкото зная, вие сте свикнали да живеете по този начин, нали сте били в различни бази на военновъздушните сили.
— Понякога да. Зависи от назначението.
— Ето я моята килийка — Лиза спря. — В действителност са доста симпатични, само че са малко еднообразни.
— Осем милиона московчани биха предпочели да разменят местата си с вас.
— О, зная. Просто започвам да вдигам кабинна треска.
— Вземете си отпуск.
— През януари. Има едно място, наречено Джъмбо Бей — малък остров близо до брега на Антигуа. Много уединено и много самотно. Може да се скрия там.
Стояха в студената мъгла и на слабата светлина той откри, че лицето и косата й са мокри. Забеляза и това, че тя е с около двайсет години по-млада от него.
— Никога не съм ви виждала на петъчните приеми — каза Лиза. — Обикновено в петък вечер ходя по приеми в другите посолства.
— А-ха. Коктейлът тук е за простолюдието. Но аз пък ходя на разни културни събития. Харесвате ли балет?
— Само в края, когато пее дебелата дама.
— Това е опера.
— Ясно. Аз все ги обърквам. — Той извади ръцете си от джобовете на якето. — Е, предлагам да се махаме вече от дъжда. — Подаде й ръка.
Тя като че ли не я забеляза и каза:
— Сет е много емоционален.
— Наистина ли?
— Да. Някои смятат, че е раздразнителен.
— Така ли?
— Познавате ли го добре?
— Достатъчно добре.
— Двамата доста грубо разговаряхте един с друг. Врагове ли сте или просто съперници?
— Нито едното, нито другото. Дори се харесваме. Просто така си говорим.
— А онова, дето му казахте — да си пъхне хайвера в задника, в реда на нещата ли е?
— Да, точно така.
Тя се замисли.
— Никога не ми е споменавал, че се познавате.
— А трябвало ли е?
— Предполагам, че има и други неща, които не е обсъждал с мен. — После добави. — Голям професионалист е.
— Но нали знаете, че не е съветник по политическите въпроси?
— Да. Зная още, че повечето военни аташета са от военното разузнаване.
— Откъде знаете?
— Тия работи се знаят. Вие не знаехте ли, че бях гадже със Сет Алеви?
— Никога не ми е споменавал за това.
— Мислех, че нашата връзка е една от клюките, които се носят в столовата. О, да, както е казал един френски философ: „Хората, които се притесняват за това какво мислят другите, ще се учудят, като разберат колко малко знаят всъщност околните за тях.“
— Абсолютно прав е бил.
— Имате ли нещо антисептично за раните? — попита тя. — Трябва да бъдете внимателен в чуждите страни.
— Изпих три чаши руско антисептично средство.
— Не се шегувайте. Имам нещо, което е жълтеникаво на…
— Отивам в лазарета да видя Бренън. Там ще взема нещо.
— Добре. Гледайте да не забравите.
— Няма. Лека нощ.
— Утре имам почивен ден. Обикновено след нощно дежурство спя до късно.
— Не е лошо.
— Бях решила да ходя в музея на Маркс и Енгелс. Все още не съм го разглеждала. А вие?
— Не съм го записал като точка в програмата си.
— Както и да е. Сега съм малко… притеснена. Искам да кажа, че ме е страх да изляза сама. Предполагам, че вече знаят коя съм. От записа. Така ли е?
— Да. Но не мисля, че имате основания да се притеснявате.
Тя протегна ръка, взе едно мокро клонче от яката му и му го подаде. Той го огледа замислено, после каза с тих глас:
— Вижте, госпожице Роудс, не трябва да им позволявате да ви диктуват как да живеете. Те не са нито всемогъщи, нито вездесъщи. Въпреки че искат точно така да си мислите за тях. Това улеснява работата им.
— Да, знам това, но…
— Но може би сте права. Навярно е добре да не излизате от района на посолството, докато не изясним нещата по тоя случай.
— Нямах това предвид, полковник. Исках да ви попитам дали не бихте искали да дойдете с мен утре — отговори тя нетърпеливо.
Холис преглътна.
— Ами… защо да не обядваме заедно, а да оставим музея на Маркс и Енгелс за по-специален случай?
Тя се усмихна.
— Елате да ме вземете по обяд. — Обърна се и тръгна към вратата. — Лека нощ, полковник Холис.
— Лека нощ, госпожице Роудс.
7.
„Да… да, аз… О, Господи!… Побързайте!“
„След десет минути съм там, Грег. Тръгвайте за ресторанта.“
Сет Алеви натисна стопа на касетофона.
Чарлз Банкс, специален пълномощник на американския посланик в Съюза на съветските социалистически републики, седеше начело на дългата маса от махагон в обезопасената стая на посланика, а по лицето му се четеше тревога. От дясната му страна се бе разположил Сам Холис, а от лявата — Алеви. Холис бе идвал в тая стая вече няколко пъти и винаги се впечатляваше от остарелия й вид, въпреки че функционираше едва от година. Очевидно всичко в нея, включително дървената ламперия и кориците, бе донесено тук от някъде другаде. Знаеше се, че посланикът — богат мъж, е платил за всичко със собствените си пари. Холис се питаше защо го е направил, но на това умопобъркано място всеки си имаше по някаква особеност, която не подлежеше на обяснение.
Алеви се обърна към Чарлз Банкс:
— Рано тази сутрин бе направен анализ на гласа. Експертът ни каза, че Грегъри Фишър се е намирал в състояние на голямо напрежение и най-вероятно казва истината.
Банкс го погледна с любопитство.
— Нима? И това ли може да се анализира?
— Да, господине.
— Впечатляващо.
Холис огледа Чарлз Банкс — почти шейсетгодишен, със снежнобяла коса, с червендалесто, благовидно лице и блестящи сини очи. Спомни си миналогодишното коледно тържество, когато Банкс се бе облякъл като Дядо Коледа за децата тук. Любимото облекло на Банкс бе тъмен костюм на тънки райета с жилетка. Дългогодишен дипломат от кариерата, той притежаваше стандартните качества, необходими за Изтока. Имаше глас на радиоговорител от четирийсетте години и общуваше с изтънчена лекота. И все пак под фасадата на Дядо Коледа и лустрото на дипломата Холис усещаше сроден дух. Смяташе, че Чарлз Банкс е третият шпионин в тая стая, но не знаеше за кого работи.