Колата присветна с фаровете си, но Фишър не виждаше къде би могъл да отбие от пътя с две платна, обградени с канавка. Той натисна педала. Петлитровият У-образен осемцилиндров двигател можеше да поеме такова количество гориво, но местният бензин беше доста долнокачествен и двигателят се задави и заглъхна. „По дяволите!“
Колата все още го следваше плътно. Фишър погледна стрелката на таблото, която показваше сто и десет километра в час — двайсет над допустимата скорост.
Неочаквано другата кола се изнесе встрани и мина успоредно на неговата. Шофьорът натисна клаксона. Задното стъкло се смъкна и офицер със златни нашивки се вторачи в него. Фишър се усмихна насила, докато отпускаше педала. Дългата колона от камиони с войници и военни съоръжения и леки коли премина покрай него, а младежите дълго му махаха, поздравявайки го с обичайното за съветската армия „У-ра-а-а!“.
Колоната се изгуби от погледа му и Грег Фишър пое дълбоко дъх. „Какво, по дяволите, правя тук?“ Това искаха да знаят и родителите му. Те му дадоха колата и парите за екскурзията като подарък по случай завършването на университета в Йейл и дипломирането му като магистър — бакалавър по хуманитарни науки. Колата бе транспортирана с кораб до Хавър и той прекара лятото, обикаляйки из Западна Европа. Пътуването му в Източния блок бе негова идея. За съжаление получаването на виза и разрешително за колата му отне повече време от очакваното и също като Наполеон и Хитлер преди него и той смяташе, че „нашествието“ му в Русия се осъществява около месец по-късно от предвиденото време и сезонът никак не е подходящ.
Фишър забеляза, че пейзажът е монотонен и еднообразен. Небето като че ли бе точно отражение на земната повърхност — сиво и леко хълмисто, без никаква промяна през последните осем дни. Можеше да се обзаложи, че на полската граница времето от слънчево става съвсем мрачно, и нямаше да сгреши.
Възторгът му, че е турист в Съветския съюз, реши той, нямаше почти нищо общо със земята тук — еднообразна, с хората — мрачни, нито пък с климата — ужасен. Въодушевлението му идваше от това, че е в страна, в която бяха стъпвали малко западняци; страна, в която туризмът не се насърчаваше и ксенофобията се коренеше дълбоко в националната психика; страна, чиято нация живееше в една полицейска държава. Тази страна — крайна цел на неговата екскурзия — бе едно опасно място.
Грегъри Фишър включи радиото, но не можа да намери нито Гласът на Америка, нито Би Би Си, които като че ли се хващаха само през нощта. За малко се заслуша в гръмлив мъжки глас на фона на военна музика и на няколко пъти долови думите „американец“ и „агресия“. Изключи радиото.
След Туманово магистралата стана по-широка и по-гладка, но изчезнаха табелите с надписи „Москва“. Нищо не напомняше за някаква търговска дейност, типична за двайсетия век. „Усещам, че имам нужда от един Биг Мак*“ — помисли той. Пъхна в касетофона касета с уроци по руски език, заслуша се и започна да повтаря: „Я плохо себя чув… Чувствам се зле. На что жалуетесь? Какво ви е?“
[* Голям хамбургер на „Макдоналдс“. — Б.пр.]
Фишър слушаше касетата, а понтиакът летеше по черния асфалт. По полята жени събираха класовете, останали след жътвата.
В далечината пред себе си видя очертанията на село, неотбелязано върху картата му. Покрай магистралата бе подминал и други подобни. Бе виждал и по-съвременни сгради в края на широки странични отбивки — според него държавни стопанства. Но самотни селски къщи не видя никъде. А и селата не бяха подходящи за снимки за пощенски картички.
В пълен контраст всяко селце в Западна Европа бе предизвикало истински възторг у него. След всеки завой на пътя пред него се разкриваха нови, красиви пасторални гледки. Или поне сега така му се струваше. Той откри, че селска Русия не се различава особено от селска Америка. В дълбоката провинция и на двете страни нямаше старинни чудатости, нямаше замъци или крепости, нямаше много послания от миналото. Пред очите му сега извършваха ниско продуктивна селскостопанска дейност, ръководена от Москва. „Това не ми харесва“ — каза си той.
Колата навлезе в поредното село. Повечето сгради в него бяха дървени селски къщи, напомнящи на колиби, наричани от руснаците изби, чиито врати, прозорци и дървени саксии бяха боядисани в един и същ син цвят. „Народна фабрика номер три за боя преизпълнява нормата за синя боя номер две. Да?“ Цялото село се простираше от двете страни на магистралата в продължение на около половин километър и приличаше на удължен модел тип „уютна колиба“ в планините Адирондак. Няколко души възрастни и деца вадеха картофи от градините зад оградата на дворовете си. Старец се опитваше да замаже с хоросан пролуките между две греди на своята изба, а група деца победоносно тормозеха малки пиленца.
Всички спираха и се зазяпваха в преминаващия металносин Понтиак Транс Ам. Фишър небрежно им махаше с ръка и веднага щом мина покрай последната колиба, натисна по-здраво педала на газта. Надникна над дясното си рамо и за миг улови слънцето, извисено над хоризонта на югозапад.
След половин час отби от магистралата и тръгна по по-тесен паралелен път, който навремето е бил главният път, водещ на запад от Москва. След няколко минути се озова в покрайнините на Можайск, на сто двайсет и осем километра от Москва. Ограничи скоростта до позволената в населено място. В пътеводителя на Интурист пишеше, че градът датира от Х век, но в обикновените сгради от бетон и дърво нямаше нищо антично. На картата му бе обозначен манастир някъде в околността и той видя кулата на катедралата „Свети Никола“, но нито имаше време, нито пък му се спираше, за да разглежда забележителности. Имаше нещо много дръзко в това, че е американец и че кара понтиак в най-вътрешната и тъмна част на Русия. Все пак вниманието, което човек можеше да си позволи да привлече върху себе си, трябваше да има някакви граници.
Премина през Можайск, като се опитваше да изглежда безгрижен зад волана и да избегне любопитния поглед на държавния катаджия, който регулираше движението на единственото главно кръстовище.
Едва след като остави града зад себе си, той забеляза онова, което търсеше — бензиностанция. Това бе единствената бензиностанция в източния край на Можайск, отбелязана с табела с нарисувана на нея бензинова колонка. Той стигна до безупречно белия бетон и спря до жълта колонка. Мъж в чист син гащеризон седеше пред сградата от бели бетонни панели и четеше книга. Той го погледна над книгата. Фишър слезе от колата и тръгна към него.
— Как върви бизнесът? — Фишър му подаде боновете на Интурист за трийсет и пет литра деветдесет и три октанов бензин. — Окей ли е?
Мъжът кимна:
— О, окей.
Фишър се върна при автомобила и започна да го пълни. Мъжът го последва и погледна брояча през рамото му. Фишър не се учудваше вече, че въпреки че бяха на самообслужване, при бензиностанциите винаги имаше служител, който стои и те следи.
Броячът отчете трийсет и пет литра, но резервоарът не бе пълен и той доля още четири литра, преди да закачи обратно маркуча на помпата. Точно тогава дежурният на бензиностанцията надничаше в понтиака и като че ли не го забеляза.
Фишър влезе в колата, запали мотора и натисна педала. Свали автоматичните прозорци и подаде на служителя няколко картички с изгледи от Ню Йорк.
— Там всички са бездомни. Да?
Мъжът прегледа бавно картичките. Фишър постави в касетофона касета на Брус Спрингстийн, натисна съединителя и остави двуметрова черна диря от гумите върху белия бетон. Направи остър обратен завой и набра скорост нагоре по пътя. „Сюрреалистично. Наистина.“ Вдигна прозорците и потъна в музиката.
Натискайки педала на газта, набра скорост, доста по-висока от разрешената. „През последните две хиляди километра не съм видял пукнато ченге. Тук дори не са чували за радар.“