— Да. Вече е затворена.
— Знам — отговори Холис. — Какво стана с онова място?
— Дадоха го на университета Хофстра и на един общински колеж. Върху част от земята построиха стадион, където играят „Лонг Айлънд“. Обичаш ли хокей?
— Не. Подобно на родителите си и аз не съм много типичен американец. Нелепо е, имайки предвид, че съм посветил живота си в служба на държавата. Патриот съм, но не се вмествам в рамките на общия модел на американския начин на мислене и култура. Години наред смятах, че Йоги Беър и Йоги Бера са един и същи човек.
Тя се засмя.
— Значи няма да минеш успешно теста наш — ваш, ако някой те попита кой играе нападател в „Мете“? Не можеш да минеш дори за американец, какъвто си всъщност.
— Да, не мога. Страхувам се, че ще ме застрелят на място.
Лиза наля и последното вино в чашите.
— Е, сега вече знаем по нещо един за друг — погледна тя Холис.
— Да. Радвам се, че имахме възможност да поговорим.
— Какво, за Бога, е това? — попита Холис, след като донесоха обяда.
— Това е довта — супа, приготвена от кисело мляко и ориз. Тази кухня е близка до турската, по-сложна е и изисква повече майсторство, отколкото славянската. А онова кравайче в чукнатата отстрани синя чиния се нарича „голубец“* — и тя се засмя.
[* Сарма (рус.). — Б.пр.]
Засмя се и Холис. Започнаха мълчаливо да се хранят. Донесоха им още блюда с доста подправки в ястията. Пиеха московска бира. Холис погледна часовника си.
— Имаш ли време да видим Траурния влак? — забеляза погледа му тя.
— Кое?
— Локомотива и вагона, с които е било докарано тялото на Ленин в Москва. Изложен е за посетители на Павелецката гара.
— А, онзи влак. Ще мина да го видя.
— Само се пошегувах. Не ходя и по такива места като музея на Маркс и Енгелс — каза Лиза.
— Това, че се опитват да създадат нова светска религия на мястото на старата, която унищожиха, е някак си нелепо. Но ако наистина си свободен днес следобед, можем да отидем някъде.
— Разбира се. Искаш ли да излезем извън града за малко?
— Не се шегувай.
— Не се шегувам — отговори Холис.
— Къде, как?
— Трябва да ходя до Можайск по работа. Имам пропуск и на твое име.
— Наистина ли? С удоволствие ще дойда. По каква работа?
— Лоша, Лиза. Грегъри Фишър лежи в моргата на Можайск.
Лиза спря да дъвче, загледана вторачено в масата. Преглътна с усилие и каза:
— О, Боже мой, Сам! Горкото момче…
— Все още ли ти се идва?
Тя кимна.
Съдържателката им донесе силно турско кафе и меденки. Холис изпи кафето си. Лиза седеше и не проговаряше. Запали цигара и се обърна към Холис:
— Той… да не се е опитвал да избяга, или пък…
— Не. Казаха, че на път към Москва е катастрофирал преди отбивката за Бородино. Следователно изобщо не е пристигал в хотел „Русия“.
— Лъжат.
— Както и да е, това си е тяхната страна. Ще ти обясня подробностите в колата. Но искам да те предупредя, че ако дойдеш с мен, не мога да гарантирам безопасността ти.
— Безопасността ми?
— Мисля, че в КГБ са доволни, че са разрешили проблема. Едва ли смятат за необходимо да инсценират още една катастрофа. От друга страна, логиката им е съвсем различна от нашата, следователно са непредсказуеми.
Тя кимна.
Знаят, че ти си приела обаждането на Фишър — добави Холис. — И знаят, че името ти е на пропуска. Това не те превръща задължително в мишена, но човек никога не може да бъде сигурен какво са замисляли те. Все още ли ти се идва?
— Да.
— Защо?
— А защо отиваш ти, Сам? Тая работа е за някой от Консулския отдел.
— Ще слухтя насам-натам. Досещаш се, нали?
— И затова ли съм облечена в тъмни, всекидневни дрехи, а ти носиш пистолет на глезена си?
— Точно затова.
— Ами… ще ти помогна в разузнаването. Приятно ми е да бъда с теб. Благодаря.
— Пак заповядай. Освен това мисля, че още от самото начало бях вътре в играта, не си ли съгласен?
— Да, така е. — Той се изправи и остави шест рубли на масата. — Е, храната никак не бе лоша. На това място цари някаква задушевност и няма подслушвателни устройства, както в хотел „Прага“ или в някой друг от реномираните московски хотели. Две звезди и половина!
— Благодаря за чудесната ти компания — изправи се тя. — Следващия път ще черпя аз.
— Следващия път ще избирам аз.
— Можеш ли да намериш по-задушевно място това тук?
— Ти кажи — отговори Холис. — Знам едно свърталище на КГБ.
— Майтапиш ли се?
— Не.
— Чудесно! Ще ме заведеш там.
Излязоха от ресторанта и за пръв път от дълго време насам Холис почувства, че е с повишено настроение.
9.
След като повървяха по улица „Арбат“, Сам Холис и Лиза Роудс стигнаха до площада със същото име. Минаха покрай статуята на Гогол и се насочиха към входа на метростанция „Арбатска“ с козирка във форма на звезда в другия край на площада. Ресторант „Прага“ се намираше отляво и пред входа му все още имаше дълга опашка от хора, които чакаха, за да обядват. В северния край на площада се виждаше сградата на телеграфо-пощенската централа, построена от бетон и стъкло.
— Тук се е намирала църквата „Свети Борис“ — каза Лиза, — а ей там е била църквата „Свети Тихон“, построена през X век. Комунистите са съборили и двете, но аз ги имам на стари снимки.
— Книга ли ще издаваш, или ще се опиташ да възбудиш съдебен процес?
— И двете.
Влязоха в метрото и започнаха да си проправят път към ескалаторите. В последния момент Холис сграбчи Лиза за ръката и я помъкна към противоположния изход на станцията. Отново се озоваха на площада зад един фонтан.
— Какво правиш? — запита тя.
— Няма да се връщаме в посолството с метрото.
— О… Няма ли да взимаме кола оттам?
— Следвай ме. Върви бързо.
Холис се отправи към източния край на площада. Лиза вървеше след него. Минаха покрай множество будки и прекосиха опашки от хора, наредили се за квас, безалкохолни напитки и сладолед.
— Къде отиваме? — прошепна тя.
Той я стисна за китката и я дръпна към едно жигули.
— Влизай!
Холис отиде до вратата на шофьора и оттам незабавно излезе мъж, когото Лиза бе виждала в посолството. Холис се мушна зад волана, а мъжът затвори вратата и му каза:
— Резервоарът е пълен, съединителят малко заяжда, куфарчето ви е на задната седалка. Късмет!
— Благодаря. — Холис включи жигулито на скорост и подкара по Калинински проспект, след това неочаквано направи обратен завой и после зави на запад.
Непрекъснато поглеждаше назад в огледалото.
Лиза мълчеше.
Холис натисна здраво педала по широкия булевард и след две минути пресече улица „Чайковски“, после мина по Калининския мост над Москва и покрай хотел „Украйна“. След няколко минути преминаха покрай Бородинската панорама и излязоха от централната част на града през Триумфалната арка. Холис караше с петдесет километра в час.
— От колко осеммилионни града можеш да излезеш само за десет минути? Москва е същински рай за шофьорите — проговори той най-после.
Лиза не каза нищо.
Холис бръкна под седалката и измъкна оттам черна вълнена шапка и тъмносин шал. Сложи шапката на главата си и подаде шала на Лиза.
— Вместо госпожица ще бъдеш старица. Моля те, сложи го да те видя. Тя сви рамене и уви глава с шала, като го омота около шията си.
— Това съм го гледала в един филм.
— В една музикална комедия, нали?
— Да.
След десетина минути минаха покрай разпръснати високи блокове в строеж, които приличаха на самотни сиви бетонни кораби сред море от вълнисти треви.
— Незаконно е да караме кола без дипломатически номер — каза Лиза.
— Така ли?
— Откъде взе тая?
— От хотела на Интурист. Наета и платена с карта „Америкън Експрес“.
— Значи си ги снабдил с твърда валута, която да използват срещу нас във Вашингтон — заяви тя саркастично. — От някой разузнавач, естествено.